На 23 май 1943 в Кюстендил е кончината на Емануил Попдимитров – български поет, писател, преводач, университетски преподавател и изявен борец за правата на българите в Кралство Югославия.
Той е роден на 23 октомври 1885 г. в с. Груинци, Босилеградско. Учи в родното си село Груинци, в с. Извор, след което в Кюстендил завършва педагогическо училище. Записва философия в Софийския университет, след това следва в Белград, в Монпелие – Франция, във Фрибург – Швейцария. Усвоява модните за времето си философски и естетически течения. Повлиява се от Ницше и Достоевски, Шопенхауер и Валери Брюсов, Паскал и особено Бергсон.
Проявява се като талантлив поет, но и патриот. Участва в Първата световна война, а след откъсването на Западните покрайнини оглавява Върховния комитет за бежанците в София. В Обществото на нациите в Женева аргументирано защитава правото на сънародниците ни за човешки права и свободи.
Емануил Попдимитров е полиглот и преводач, владеещ руски, сръбски, немски, италиански, норвежки, турски, унгарски, румънски, латински и еврейски.
Издал е стихотворните сборници „Сънят на любовта“ /1908-1911/, „Кораби“ /1920/, „Вселена“ /1924/, „Балади“ /1921-1925/, „Народни песни“ /1931-1932/, „Посвещения“ /1932-1933/, „Есенни пламъци“ /1935/ и сатиричната поема „В страната на розите“/1939/.
В поезията му се оглежда драмата, тъгата и скръбната участ на сънародниците в поробените краища.
/ЙК/
Източник: bta.bg
Издвој новости на српском
