Най-масовото преселване на българи в Русия става по време на поредната руско-турска война от 1828-1829 г. Войната е обявена през декември 1827 г. от турския султан, който отменя всички предишни руско-турски договори и провъзгласява свещена война против Русия. Войната се води на два фронта – Балкански и Кавказки.
Войната завършва с Одринския мирен договор, подписан на 14 септември /по стар стил — от 2-ри/ 1829 г. Войната е успешна за Русия и тя получава териториални придобивки в делтата на Дунав и в Кавказ.
Но в същото време войната от 1828-1829 година се отразява изключително тежко на мирното население в Източна България. Още в нейното начало османското правителство решава да изсели голяма част от населението, християнско и мюсюлманско, на Добруджа и Делиормана в Тракия, за да затрудни руското настъпление. Изселването се осъществява от армията и наскоро преселени в региона татари с масови насилия и избиване на добитък, а някои села са изгорени до основи. Изселването, реквизициите и масовата мобилизация на цивилно население за обслужване на армията предизвикват икономическа катастрофа в цяла днешна Източна България. Към това се добавя и епидемия от чума, която по някои оценки унищожава 1/3 от населението на източна Тракия.
Българи от Добруджа и Тракийската област започват масово да участват във войната на страната на руснаците. През 1829 г. кап. Георги Мамарчев начело на българския доброволчески отряд достига Сливен. В този момент българите в Тракия се вдигат на въстание, останало в историята като Въстание в Тракия през 1829 г. Сливен е освободен след атака на подпомогнатата от българите руска армия. Превземането на Сливен е последвано от продължителни масови кланета над мюсюлманското население и оскверняване на джамии, в които участват както български и руски войници, така и тълпи от местни жители. Така в 1829 г. с наближаването на руските войски българите в Странджанско—Сакарския край и Сливенско въстават и отхвърлят турската власт в Източна Тракия. Дружините им участват заедно с руснаците в щурма на редутите при овладяването на Созопол. Руският гарнизон на Созопол раздава нови пушки, изпратени от Одеса на въстаналите българи.
Военните действия и тежкото икономическо положение предизвикват вълна от български бежанци, които се насочват главно към Северна Добруджа и Влашко. По-късно част от тях продължават към руска територия — Бесарабия и други части на Новорусия, като първоначално мнозинството бежанци се надяват да се върнат по родните си места след края на войната. Броят на бежанците по време на самата война се оценява на поне 4-5 хиляди души в централните части на Влашко и 2-3 хиляди души в Новорусия.
Такава е общата характеристика на началото на тази война от съвременния български историк Стефан Дойнов.
Българите, пристигнали в Русия през пролетта на 1829 г., са били от Югоизточна България, от региона между градовете Бургас, Карнобат, Ямбол и Малко Търново. Откриването на селищата-метрополии на българите преселници в Русия има голямо значение за българската диалектология.
Много по-късно обаче (през 1971 и 1990 г.) в България бива издаден един изключително важен и интересен източник по темата – „Войводата Генчо Къргов. Исторически разказ” със подробни спомени и за преселването в Бесарабия точно през този период от време – есента на 1829 г., записани от сина на Генчо войвода, известния български революционер Михаил Греков.
*Пълната статия може да прочетете на svetlina.online
Издвој новости на српском
