Съществуваше хармония! Съществуваше безкрайност! Вселената поддържаше своя непоклатим баланс и никой не се съмняваше, че така ще бъде вечно. Великолепения, необяснимо парадоксален Космос беше създал два различни вида живот, независими един от друг. На единия цареше хладното безсмъртие! На другия- любовта! Двата паралелни свята преплитаха своите устремени погледи към небесата, но беше забранено да преплитат съдбите си.
Света, който не познаваше смъртта, казваха, че не познавал и любовта. Там владееше тишина! Там сплотени в страшно безмълвие живяха доброто и злото. Неразбираемата симбиоза продължаваше да съществува независимо от противоречивите сили. Въздуха беше изпълнен с контрадикторни ухания на безчувствени души. Въпреки напрегнатата атмосфера, ангелите и дяволите живееха в мир, защото нямаше какво да делят помежду си. Те живеехе далеч от смъртните, далеч от света вкусил любовта и опознал мига на вечната безжизненост. Свят, който мечтаеше, обичаше, живееше, умираше. Свят, който чувстваше и съществуваше в името на силните, неунищожими емоции. Хората ревниво пазеха своето спокойствие. Те никога не искаха част от безсмъртието, никога не се увличаха в мечти за вечност и за тях странна непроменяемост. Нищо не нарушаваше равновесието във Вселената, стабилността хилядолетия на ред бе непокътната. Всичко съществуваше в своя изяшен, неописуемо правилен, грациозен вид. Вселената имаше чувство за красота. Беше създала неповторим, безпогрешен, живот! Той владееше в своята пълна съвършенност! Докато,.. докато едни величествени небесно-сини прекрасни очи на още по-прекрасна жена, не се срещнаха в безкрайното междузвездно пространство, със зелените очи на дявола. С това започна промяната на една хилядолетна история. Забранената и парадоксална среща на два противоположни свята, беше предвестник на апокалиптичен дисбаланс.
В зелените очи на дявола се събуди нещо непознато, нещо необяснимо за студения безсмъртен свят. В очите му заиграха искри и те създаваха чувство на несигурност, чувство на топлина и желания… но как е възможно? Чувство?! Свят, който познава само добро и зло, който никога не се е докоснал до мечта, до желание, до сън, свят на едноличие, съществуваш за сметка на постоянството, изведнъж допуска грешка. В сърце създадено за хладна безкрайност, заражда се любов! Въпреки, че тя беше обречена на край, въпреки невъзможността за изпълненито на мечтите на двамата влюбени, обичта продължаваше да топли тяхните сърца. Не можеше да се премине от единия свят в другия. Затова им оставаше само кришом от останалите да отправят погледи един към друг, които да се сливат в непознат за Вселената космичен танц. Не след дълго, гладното за любов сърце на дявола поиска нещо повече. Поиска нежност, споделени думи, обич, прегръдки, поиска да докосне нежната ръчица на най-невинното и прекрасно същество, поиска да чуе пулса на любящото сърце, породило живот в неговата безчувствена душа.
Минаха години, но двамата не губеха надежда. Дяволът лукаво кроеше план как да испълни мечтите им. Един ден той успокоително се усмихна на жената, която остана в недоумение, но много скоро разбра какво е намислил. В името на любовта, той трезво предизвика убийствени промяни.
Всичко започна да придобива друг вид, след като аз се появих! Двата свята започнаха да се губят в своята пропаст! Увличаха се един в друг. Помитаха всичко, каквото се изпречеше на пътя им. Съдбите се изпреплетоха и Вселената започна да умира. Той създаде мен! Аз успях да удържа безповратното разпукванe на великата Вселена, но с мен се оформи времепространството, което започна да искривява досегашните форми на живот. Доброто и злото се сляха в едно, световете придобиха друга същност. Всичко съществувало хилядолетия, започна да се унищожава. Злото създаваше черни дупки поглъщащи пространството и светлината. То създаде омраза в човешките неопетнени сърца, то породи страха от смъртта и създаде неукротимата алчност за един вечен живот. Доброто се опитваше да задържи светлината и породи вяра в душите на хората. Вярата им позволяваше да чувстват топлина и да се надяват, че в сърцата им все още има място за добрина. Тя удържа любовта непокътната. А аз сложих край, на всичко безкрайно! Така хората не успяха да придобият безсмъртието от другия свят, защото това е цената на моето същесвуване. Те бяха загубили много… Колко души паднаха мъртви! Колко деца не опознаха живота! Колко майки плакаха за тях! Но с мен се позатишиха виковете, плачовете, молитвите, още някъде на кратки интервали в далечината се зачуваха последните хълцания на неспокойно заспиващите, самотно останали души. И всичко утихна! Света вече придоби един нов вид! Съществуваха два живота, единият бе отвъд смъртта. Там бяха доброто и злотото.
***
Незабравимите небесно-сини очи, търсеха познатия поглед, но не го намираха. Сърцето на младата жена не се успокояваше, тя знаеше, че трябва да умре, за да прегърне своя любим, за да погледне отблизо неговите зелени очи, които въпреки всичко, въпреки своята природа и стоманените канони на тази Вселена успяха да я обикнат. Тя беше готова да прости за милионите паднали жертви, защото знаеше, че само така ще бъде с него. И прощаваше му, защото го обичаше! Не знаеше какво той направи и защо всичко така се промени, но знаеше, че така трябва да бъде. Знаеше, че той я чака! Тя погледна тъмното, смълчано небе, погледна за последен път безбройните, прекрасни звезди, а след това устреми поглед към бездната, която нетърпеливо очакваше да я прегърне и скрие завинаги в студените си пазви. Пое глътка въздух, за да почувства за последно как гърдите ѝ се надигат в ритъма на живота, и сигурно, без страх полетя надолу към своята любов!
***
Но аз не испитах такава. Отминавах, истичвах полека, а никой не поиска да ми благодари за това, че спасих Вселената от нейния край! Всички ме проклиняха, мразеха. Всички се надяваха да ме имат малко повече. Всички ревносно ме търсеха, а никой не обикна моята същност. Разбраха ме погрешно и напразно взимаха и пилееха една безценна част от мен. Но не забравяйте, аз, Времето, винаги идвам по своето!
Радица Божилова
12/13 . 03. 2017
Издвој новости на српском
