В рубриката „Улици на историята“ се стремим да представим имената, които остават завинаги в историята не само в учебниците, а и често са част от нашия живот. Използването на велики личности позволява тяхното име никога да не се забравя и освен това да мотивира не само живущите, но и минаващите да търсят историята на тези хора.
За мнозина може би е странно, но улица „Мара Бунева“ е една от водещите към Централни Софийски гробища в Орландовци. Дали това е приятелско намигване или просто послание за мнозина, които тълкуват историята грешно, не можем да бъдем сигурни, ала Мара Бунева със сигурност използва най-точната дата, за да остане завинаги в историята на две страни, да присъства в Британския исторически музей и също така да получава облика на терорист. Противоречията са много, а написаното – твърде малко.
През 1918 г. Никола Бунев се качва на влака, за да търси убежище в България. Това пише и в своите спомени, докато напуска родната Македония. Той не е единственият, който ще тръгне по този път, следите му се следват и други българи, които по един или друг начин са принудени да се преселят и да изоставят домовете си. Придружаван от своята 17-годишна дъщеря Мара, той не е единственият, който изразява болката си от случващите се събития. Първата Световна война е приключила и загубилите трябва да платят жестока цена.
Съдбата на българите в Македония е катастрофална и мнозина предпочитат да напуснат пределите на страната, отколкото да останат и да приемат сръбското или гръцкото влияние. А такова се упражнява с пълна сила и заличаването на някогашните жители на тази територия е вече стартирало. Мнозина страдат за изгубеното, но Мара се оказва от хората, които до голяма степен не приемат новите владетели, а за радост, мнозина са на нейното мнение. Мара се ражда през 1901 г. в Тетово. Баща ѝ Никола може да се смята за един от интелигентните хора в града, развива успешна търговия и въпреки охолството, не спира да се вълнува от случващото се в света и като много други българи, един ден се надява да бъде свободен.
Снимка: By unknown – http://www.stormfront.org/forum/showthread.php?p=6301141, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=43153160
Семейство Бунови се радва на девет деца, а Мара е едва 4-тото от тях. Още в най-ранна възраст демонстрира особена будност, харизма и умение да носи отговорност. Науката ѝ се отдава, а тя самата се слави като организирана и дисциплинирана, готова да помогне, както у дома, така и на всеки, който търси помощ. Докато Македония е свободна в рамките на войната, Никола Бунов за кратко става кмет на града. Майка ѝ Ана може да се смята за особен радетел, а нейният род – Маноилови е дарил лични средства за изграждането на църква близо до гробищата. Семейството живее сплотено и щастливо, грижи не липсват, но Мара никога не забравя щастливото детство, което имало със своите братя и сестри.
Въпреки желанието да продължи с науката, нейните родители предпочитали да я превърнат в домакиня и я изпращат да учи в стопанското училище в Скопие. През далечната 1917 г. се връща у дома и стои там до септември, когато обстоятелствата я принуждават да напусне дома си. Живее известно време в София, докато не започва активна агитация за завръщане и гарантиране на спокоен живот в пределите на Македония, където всеки жител ще може да живее по същия начин, както преди. При второто посещение на младата Бунева в България, тя заявява, че предпочита да остане в Ямбол, отколкото да се върне обратно в Тетово.
Брат ѝ Борис Бунев живее там като кавалерийски офицер, следователно дамата ще бъде защитавана. Офицерската среда оставя отражение в младата дама. Тя се учи на езда с тях, чувства се добре сред българския офицерски елит и винаги получава джентълменското внимание, което може да се очаква от хора с подобен чин. Когато брат ѝ е прехвърлен в София, тя го следва и през 1920 г. започва да шие, за да изкарва пари. Столицата в този период продължава да говори за Македонския въпрос, а слуховете за революция продължават да се носят от всеки ъгъл. Следва назначение в Русе и двамата Буневи се отправят на там.
Именно в малката Венеция ще срещне и бъдещия си съпруг – ротмистър Иван Хранков. Следващата година, когато е отново в София се омъжва, а през 1926 г. иска да се върне в родното си Тетово, за да се срещне с родителите си. Тайната обаче е друга, Мара има желанието да замине в Скопие, където да се срещне с други активисти, но за жалост сръбската полиция не позволява свободното пътуване, следователно може да пребивава единствено в своя роден дом.
Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=43281889
Времето за визитация приключва и единствената причина, поради която може да остане е, да се разведе със съпруга си. За прословутия развод, който е приет радушно от съда в Белград, особено след като ще бъде развод с българин, Мара получава благословията да живее в Македония и по-конкретно в Скопие. Въпреки опитите да се включи в различни акции, дамата се оказва в ничията земя, първо е гледана зорко от властите, а същевременно и македонските българи не могат да приемат нейното присъствие и често подозират, че е конспиратор, който ще разкаже всичко чуто. Мнозина не знаят коя е, макар и повечето жители да са запомнили присъствието ѝ.
Мизерията също не я пропуска, младата дама работи като шивачка, работи и по къщите на хората и въпреки всички суперлативи, рядко успява да закрепи двата края, особено след като се налага да плаща квартири и да оцелява. Дните преди 13 януари, Мара пише последно писмо до брат си с молба да бъдат изпратени 1500 динара, с които да погаси дългове, които да не преследват семейството ѝ. Използва редовете, за да се сбогува със семейството си, в следващите месеци е избрала своята цел и вече знае срещу кого ще насочи гнева си.
Велемир Прелич пристига в Скопие като секретар на митрополит Фармилян Скопски. Неговата задача е да организира сръбската пропаганда в Македония. Участник е в Младотурската революция през 1908 г. и през лятото на същата година създава и Първата сръбска конференция в Скопие, а малко след това се основава и Сръбска демократична лига в Османската империя. През 1927 г. е начело на така наречения студентски процес, а в полезрението попадат участници в Македонската младежка тайна революционна организация. Въпреки разговорите за свобода и право на справедлив процес, Прелич не се колебае да използва всички познати методи за изтезание на задържаните 20 български студента.
Снимка: By Неизвестен – Almanach "Macedonia", page 575, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=8759236
Същите не се различавали с нищо от тези, прилагини по време на Османското управление. Побоят и чупеното на ръце, били само малка част от цялата програма, някои са заравяни живи и всичко това заради българското им самозъзнание. Мнозина получават между 5 и 20 години строг тъмничен затвор, други са оправдани, но споменът за преживяното остава дълго време. Тяхната вина е, че са българи, нищо повече. Ако трябва да проследим досието на Прелич, най-вероятно бихме разкрили още много други провинения, които по всеки начин нарушават човешките права.
В очите на Мара, този човек е бил основен враг и в нейната книга, нейният съд, присъдата е издадена. Изборът на Скопие също не е случаен. Дамата иска да удари точно там, където новата власт е хвърлила всички сили. Именно там публичният разстрел ще остави ясното съобщение, че не всичко може да се промени с насилие или нова идеология. Срещата между двамата се случва на каменния мост на река Вардар. Бунева стреля един път, използвайки чисто нов Маузер, а за по-сигурно произвежда втори изстрел, с който да бъде сигурна, че животът на Прелич е окончателно приключил.
Снимка: By Неизвестен – http://volanskopje.blog.com.mk/node/64145, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4550290
Любимият кон носи името Ямбол.
Можем да си представим изненадата за семейството на убития, след като разберем, че Мара е била съседка и много пъти е търсила правилната възможност да приключи житейския път на прословутия мъчител. Опитва се да избяга и да се хвърли в реката, но не успява и по тази причина се прострелва в гърдите. Двамата са закарани в болница, от Белград пристига генерал Костич, дворцовият лекар. На въпроса защо го е убила, Мара отговаря, че обича отечеството си и умира за него!
На 15 януари, въпреки всички опити да бъде спасен, Прелич умира. Мара Бунева умира един ден по-рано, а властите я погребват в безимен гроб, като тази тайна остава пазена и до днес. В последствие се издига паметна плоча, която многократно се разбива и възстановява. До ден днешен датата на атентата се използва за провокации и мили думи като „Смърт за българите и предателите на 13 януари.“ Отзвукът във вестниците по света, непосредствено след атентата, също не закъснява. Австрийският „Тагеспост“ пише следното:
„Лозунгът на организацията е: Свобода или смърт! Нейните пръверженици не се предават живи на неприятеля. Те знаят само едно: борба срещу чуждото насилествено господство.“
Снимка: By Source (WP:NFCC#4), Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=41647713
Източник: chr.bg
Издвој новости на српском
