В началото на декември, на два пъти, по-големите сръбски градове бяха обхванати от масови „зелени протести”. Формално, протестите са срещу спешните изменения в Закона за експроприация и Закона за референдума. Законите са в законодателна процедура и тяхното приемане зависи само од подписа на президента Александър Вучич. Измененията дават възможност на държавата по спешна процедура да отнема частни имоти от собствениците им срещу заплащане, ако това е необходимо за проекти от обществен интерес.
Протестиращите, не без основание подозират, че става дума за лобистки закон в полза на международната англо-австралийска рудодобивна компания „Рио Тинто” заинтересирана за експлоатация на литий в Западна Сърбия. Според Вучич, това е „исторически шанс за Сърбия”. Според експертите и местните жители това, освен че е изключително опасно за околната среда и водите в Сърбия, пряко застрашава поминъка и на около 19 000 частни земеделски производители в 22 села, в най-плодородният район на Сърбия в долината на река Ядар. И няма как да не е опасно, като се има предвид, че освен шум, отпадъци, канализация и изпарения, за нуждите на мината е запланувано за един месец да се изразходват 110 тона експлозив, 300 000 тона сярна киселина и огромни количества вода и ток. И всичко това на само 150 км. от Белград.
Предчувствайки опасността, сръбските граждани които и без това стават все по-недоволни от тоталитарното управление на Вучич, все по-масово излизат на улиците и се сблъскват не само с полицията, но и с партийните фаланги на управляващата партия на Вучич които, маскирани с качулки и въоръжени със сопи, излязоха срещу протестиращите граждани. По социалните мрежи и по някои телевизии, се появиха ужасяващи снимки на които, млади момчета безмилостно бият със сопи мирни протестиращи граждани. Всичко това напомни времената на началото на политическия живот в Сърбия от втората половина на 19 век.
Изправен пред опасността от разрастващото се социално недоволство и все повече консолидиращата се опозиция за предстоящите общи, президентски и парламентарни избори в началото на април следващата година, Вучич започна тактично да отстъпва. На среща с местните жители засегнати от проекта на „Рио Тинто”, той почна да дава двусмислени изявления, че ще се ангажира за нов Закон за изменения и допълнения на спорния Закон за експроприация, или просто ще върне стария закон.
Тия обещания едва ли ще потушат напрежението в Сърбия.
„Зелените протести” вървят по възходяща линия – хората излизат все по-смело и стават все повече, а техните искания са безспорни. Освен надигащата се опозиция, и режима на Вучич се пропуква в силовите министерства – в полицията и армията. Основната слабост на сръбската опозиция е, че е идеологически изхабена и че по много неща не се различава от управляващите, но е необходима за нормализиране на демократичния процес. Чисто технологично, тя вече няма на кого да разчита и няма право на грешка.
Няма никакво съмнение, че „зелените протести” на практика са само генерална репетиция за това което предстои на изборите през пролетта. Инцидентите на последните протести в Нови Сад, Шабац, Белград и други градове показват, че режимът на Вучич е нервен и е готов да използва насилие срещу гражданите, и то много по-жестоко от онова което използваше Милошевич през деведесетте години.
Вучич няма да признае никакви изборни резултати под ония които вече има, а именно това е най-големият проблем на Сърбия – парламент с две трети мнозинство и никаква опозиция. Според някои наблюдатели, обратното броене за Вучич вече е започнало, но не никой не бива да си прави илюзии, че той лесно ще се даде. Опозицията има шанс да вземе доста депутатски места, но главната битка ще се води за Белград, където опозицията има по-големи шансове. Тия шансове, както и винаги в годините на преломи, могат да се реализират само със сериозна външна помощ и масови протести по площадите.
Наивно е да се очаква, че Вучич и неговата партия със съответната олигархична система, която е само про форма демократична, лесно ще се даде. Така че за легална, демократична и мирна смяна на властта в Сърбия могат да сънуват само наивните идеалисти.
Тревожното е, че Брюксел мълчи и така дава негласна подкрепа на Вучич. И не е чудно да се окаже, че и Европа е готова да си затвори очите, ако Вучич, продължи на политически план да изпълнява ролята на „стабилократ” на Балканите. Вторият му силен коз е, ако вместо с „Рио Тинто”, рече да изтъргува сръбските рудни залежи на литий с някоя друга международна рудодобивна компания чието правителство е готово, ако не да подкрепи, то поне да си затвори очите за неговата тоталитарна власт, която все повече сръбски граждани характеризират като „фашизация”. Западът трябва да реши дали заради привидната „стабилност” и интересите на международните компании, ще рискува един нов Лукашенко или Путин на Балканите или ще жертва собствените си основоположни принципи на европейската цивилизация.
Предстоящото престрояване на западната автомобилна индустрия от мотори с течни горива, на електро-двигатели, има нужда от увеличаване на производството на литиеви батерии. Неолибералният колониализъм в развитите държави не е нищо ново. Икономическите интереси винаги са по-силни от абстрактните теории за човешките права и глобалното затопляне на планетата. Това може да е шанс за Вучич, но е изключително опасно за гражданите на Сърбия, Балканите, пък и Европа.
На всички тях им предстоят дълги безсънни зимни нощи и неизвестна пролет.
А ние, българите в Босилеградско, вече десетина години сърбаме отровната попара на международните рудодобивни компании и корумпираната местна власт. Която е само продължение на централната власт. Ако въпреки всичко, промените се случат в Белград, то и ние бихме могли да пристъпим към ритуалното „подстригване” на нашият Али Баба и неговите 40 разбойника.
Иван Николов
Издвој новости на српском
