Днес празнуваме Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885г. Събитието е осъществено със силата и волята на българския народ въпреки съпротивата на великите сили и на съседните държави.
Само един месец по-късно, Сърбия обявява война на България именно за да предотврати българското Съединение и да разшири държавата си върху български територии. На 5-7 ноември Българската армия прави истински подвиг на Сливница и преминава в контранастъпление.
Българската победа в тази кратка война, наричана още „победа на капитаните над генералите“, е предпоставка за международното признаване на Съединението на Княжеството с Източна Румелия.
Сама по себе си, победата в тази война е велико историческо събитие и си заслужава празнуването.
Но място за триумфализъм няма.
Днес трябва да си спомним за несъстоялото се съединение на българският народ. Или по-точно за разделението му. За престъпната намеса на тогавашните велики сили в преначертаването на границите на Балканите. Това преначертаване доведе до Първата и Втората световна война и превърна Балканите в трайна арена на бойни действия.
Дори и последната гражданска война в бивша Югославия е резултат от мирните договори в европейските столици. Договори в които по правило бяха залагани предпоставките за следващите войни.
Днес в Босилеград и Цариброд, с малки изключения, никой няма да отбележи Съединението. Не само защото ние сме извън Съединението, а защото да честваш Съединението на територията на Р Сърбия, е все едно да честваш сръбското поражение на Сливница. Дежурните свръхсръбски патриоти това неизбежно ще го разкодират като атака на териториалната цялост и суверенитета на Р Сърбия.
Дори и честването на 3 март на Освобождението от Турско робство в Белград се чете като честване на Санстефанска България която била захванала сръбски територии!
Тази пролет на приема организиран от българското посолство в Белград по повод 3 март присъстваше почти целият дипломатически кор в Сърбия с изключение на сръбските държавни представители! Посланието беше повече от ясно.
Един опит за отбелязване на паметта на цивилните жертви от едно престъпно мародерство на четниците на Коста Печанац на територията на България на 17 май 1917г. в Босилеград, приключи с арестуването на паметната плоча с имената на жертвите. Арестуване в което пряко беше замесен кмета на града, полицията, прокуратурата и може би най-високите държавни органи на Р Сърбия.
Сръбската Православна църква с канонизирането на тнр. „Сурдулишки мъченици“ превърна една историческа лъжа в църковен канон!
Сръбските доктори на историческите науки все още се упражняват да прекрояват българската история, да оправдават завоюването на български територии и да замазват собствените си престъпления срещу поробеният български народ на окупираните български територии.
На този фон изказванията на сръбските държавници и политици за членството на Сърбия в Европейския съюз звучат цинично и смешно. Безотговорни са и изказванията за „безусловната и безрезервната“ подкрепа за това членство от страна на България.
Безотговорно и престъпно е глухото мълчание от българска страна за арестуването на паметната плоча с имената на жертвите от Босилеградският погром.
Именно за това в Босилеград все още никой няма куража на 6 септември да отбележи Съединението.
Затова пък Босилеградските свръхсръбски патриоти след два дена на партизанската чешма в центъра на града, само на три крачки вдясно от паметника на Левски, ще отбележат 8 септември „Деня на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация“!?
В Белград разчитат на помощта и подкрепата на България за членството на Сърбия в Европейския съюз. Има един малък проблем – тази подкрепа очевидно трябва да мине през погазването на всички ценности и принципи върху които е построен Европейският съюз.
Не че няма български политици които не биха го направили. Проблемът е, че българският народ, въпреки любовта към сръбската скара и сръбската чалга, няма да им позволи това.
Иван Николов
Издвој новости на српском
