Сръбският Републикански статистически институт (РСИ) обяви окончателните резултати от преброяването на населението и домакинствата в Сърбия, което бе проведено през октомври 2022г.
Населението в Сърбия е намаляло от 7 186 862 на 6 647 003 жители, което означава, че населението в Сърбия намалява годишно средно с 53 985 жители, или образно казано, с един средно голям град на година. Въпреки че подобни миграционни процеси са изразени в повечето балкански страни, числата показват, че Сърбия далеч не е най-доброто място за живот дори и за самите сърби, особено за младите.
На този фон, картината с националните малцинства е още по-зловеща. От 1991 година до днес, те са почти преполовени. Само през изминалото десетилетие българите в Сърбия са намалели с около една трета и от 18 543 души през 2011г., в края на 2022г., според сръбските власти, са останали само 12 918!
Това само по себе си е шокиращо, но не е изненадващо с оглед на демографската катастрофа за която неведнъж сме предупреждавали, икономическата изостаналост, лошите условия за живот в общините в които основно е сконцентрирано българското население – Босилеград и Цариброд и най-вече, благодарение на властвуващата великосръбска националистическа идеология, чиято цел е създаване на етнически чиста сръбска държава в границите на тнр. „сръбски свят”.
В Цариброд населението е намаляло от 10 562 през 2011г., на 8 043 души (от които само 3 669 са българи!?) през 2022г., а в Босилеград за същото време от 8 979 на 6 065 от (от които само 4 075 българи!?).
В Ниш живеят 774 българи, в Белград – 899, във Войводина – 1 123, във Враня 456, Сурдулица 359 и пр., което означава, че само една малка част от българското население в Сърбия е проявило кураж да декларира българската си национална принадлежност. Останалите са предпочели да се скрият в графите „сърби” (което е най-сигурно и безопасно), „неизяснили се”, „по регионална принадлежност” (шумадийци, пиротчанци, вранянци и пр.), „други” (по-малко от 2 000 – ашкалии, цинцари, чехи, италианци, сърбо-македонци, сърбо-черногорци, унгаро-югославяни и пр.) и „неизвестни” (извънземни, джедаи, космополити, мохикани, пингвини и пр.)
Всичко това можеше да бъде смешно, ако не беше трагично и опасно.
От 90-те години на миналия век, зад това стои актуализираната версия на великосръбската националистическа политика на сръбският писател Добрица Чосич според която националните малцинства в Сърбия просто трябва да изчезнат. От преброяване до преброяване, Сърбия е все по-близко до така поставената цел.
Стопяването на българското малцинство е драстичен пример, но има и други още по-драстични.
През 1981г. в Сърбия живеят 147 000 черногорци. 2022г. те са само малко над 20 000! Публицистът Ненад Стевович това обяснява като „…резултат от порицанието на черногорските идентитетски особености от страна на белградския политически естаблишмент” и от „…пагубното влияние на Националния съвет на черногорското малцинство, който се финансира щедро от бюджета на Сърбия и е куковиче яйце вмъкнато в недрата на черногорската общност. Този орган не само че не прави нищо за опазването на черногорската национална, културна, езикова и духовна идентичност, но и обструира дейностите на черногорските сдружения и изтъкнати лица които правят това”.
Председателят на черногорския ПЕН клуб Миленко Перович казва: „Ние не знаем дали тия данни са точни или не поради една причина. Предишното преброяване на населението бе проведено така, че преброителите отиваха по домовете и записваха данните с обикновен графитен молив, а на гражданите не даваха копии от образците. Остава съмнението дали се е манипулирало с данните. Нещо подобно се случи и сега, когато преброителите ходеха по домовете с лаптопи, но гражданите пак нямаха възможност да проверят какво се пише в образците”.
Не по-добро е положението и с хърватското малцинство в Сърбия. През 2011г. в Сърбия са живеели 57 900 хървати. 2022г. те са 39 107, или с 18 793 по-малко! При положение, че сръбското малцинство в Хърватска е представено в хърватския парламент, а хърватинът Томислав Жигманов е министър за малцинствата в актуалното сръбско правителство на Ана Бърнабич.
Най-многобройното унгарско малцинство между двете преброявания е паднало от 253 889 на 184 442 (или с 69 477 по-малко), а словашкото от 52 750, нa 41 730.
Ако се има предвид, че горните малцинства предимно живеят в най-развитата част на Сърбия, във Войводина, и че унгарското правителство инвестира стотици милиони евра в районите където живеят унгарци с цел да им помогне да останат по местата си, тогава какво остава за българското малцинство което живее в икономически най-изостаналите общини в Сърбия, а България не е инвестирала нито лев в тяхната икономика?
Извън въпроса за спорния етнически състав, безспорно е само, че малцинствата в Сърбия като цяло, и особено българското малцинство, масово се изнасят от родния край. Напусналите Босилеград и Цариброд са вероятно много повече от това което преброителите са описали. Защото инструкторите бяха обучили прброителите да броят и лицата които повече от три пъти годишно са се връщали в Босилеград и Цариброд!? Което е абсурдно. Защото новото поколение мигранти вече удобно се е настанило в големите български и европейски градове и това, че от време на време водят децата при баба и дядо в Цариброд или Босилеград, съвсем не е основание да ги броим за тукашни жители.
Агресивният великосръбски национализъм, който повече от три десетилетия вилнее на Балканите, освен че предизвика кървава гражданска война в бивша Югославия със стотици хиляди жертви, материални разорения и милиони бежанци, продължава да преследва анахроните си цели, сега вече обути в цървулите на „сръбския свят”.
В този свят очевидно няма място за българи, унгарци, хървати, словаци и други остатъци от някогашната етнически пъстра Югославия. Което се вижда и от резултатите на последното преброяване на населението в Сърбия, които, съпоставени с резултатите от предишните преброявания, очертават процеси и тенденции към които се стреми сръбският политически елит. Тука някъде трябва да търсим обяснението и за несменяемата еднолична власт в българските общини, която въпреки катастрофалните си постижения на местно ниво, се чувства удобно и сигурно в прегръдката на Вучич.
Владимир Захариев, Владица Димитров и Стефан Стойков изобщо не се замислят кой и на кого утре ще бъдат кметове и председатели на Националният съвет на българското малцинство.
Според сръбското законодателство и Босилеград и Цариброд вече са загубили статус на общини, защото населението им е паднало под 10 000 души и територията им спокойно може да бъде причислена към някоя от съседните сръбски общини. Ако все пак запазят този статус, то ще бъде заради някакви други, географски, административни или политически цели за които трябва да се произнесе сръбското правителство.
Същата съдба предстои и на Националния съвет. „Най-висшият орган” на българското малцинство, който отговаря за обучението на български език, културата, медиите и официалната употреба на българският език може спокойно да се огледа в огледалото на новите статистически резултати за броя на българите. Те са резултат и от неговото пагубно бездействие. Ако парафразираме Ненад Стевович, той не само че не прави нищо за опазването на българската национална, културна, езикова и духовна идентичност, но и обструира дейностите на българските сдружения и изтъкнати лица които правят това. Само че с намаляването на българите, ще намалява не само бюджета му, но и ролята и значението му докато и сам изчезне напълно.
Това е равносметката от две десетилетия пиянски съборджийски провиквания и премятане презглава, от „патриотичните” изборни кражби, от преследването на българските и местните инвеститори, от цирковите изпълнения на бензиностанцията на Гуйчък, от провалените инвестиции в плувен басейн, спортна хала, Рода-вода, от двайсетгодишното превеждане на сръбските учебници на български език, от разпродаването на рудните потенциали на международните компании, от разпродаването на планинските рекички за ВЕЦ-ове с цел изпиране на парите на нарко-дилъри, и най-вече от „патриотичното” клепане на „сепаратиската опозиция” която щяла да ни „отцепи и върне на България”, за разлика от тях, супер-сръбските патриоти, които дават мило и драго в името на „сръбския свят”? Целите на този свят няма как да се постигнат с демократични средства. Ето защо първото и основното условие е да се премахне демокрацията, свободата на словото и всякакъв вид организирана съпротива. Пък който оцелее, ще разказва.
Иван Николов
Издвој новости на српском
