Отмъщението на конкистадорите

Лятото на 2021г. в Босилеградско започна с екологични протести против замърсяването на околната среда и водите от оловно-цинковите мини в селата Мусул и Караманица. Макар и плахо, оределите жители на Босилеград отправиха послания да се прекрати отравянето на реките с тежки метали и химически реагенти. Този път, кмета не излезе да ги плаши а изпрати подчинените си да мрънкат някакви обяснения пред камерите.

На 2 август в Босилеградско пламнаха пожари на 5 различни точки, отдалечени десетки километри една от друга. В следващите два дни пламъците дойдоха под прозорците на крайните къщи в Босилеград и само благодарение на усилията и саможертвата на хората, Босилеград не го сполетя съдбата на античния Рим. Според някои антични историци тогавашния римски властовладетел Нерон сам е запалил Рим и докато градът е горял, той е пеел и свирил на лира. Е, нашия Нерон не умее да свири на лира, но затова пък някой го беше заснел, че играе хоро приблизително по същото време докато пламъците обхващат гората над Босилеград, а в училищния двор се играят последните хора от фестивала „Краище пее и танцува”.

Над Босилеград останаха изпепелени останки от боровата гора и невидимите с просто око други последствия за природата – унищожените редки видове животни, влечуги, насекоми, птици, гъби, растения. В страната в която се разследва и наказва за какво ли не, не се намериха виновници за стотици декари опожарени гори и предизвиканите екологични последствия. Жителите на Босилеград дни наред се задушаваха от лютивия дим, но това беше последна грижа на управляващите. Кмета зае геройска поза на огнеборец пред камерите, но дори и в този драматичен момент не забрави да отправи проклятие към „чуждестранните агенти” на издръжка на София.

Две седмици по-късно, на 19 август, в Босилеград беше представена студията „Екохимически статус на водотоците в Краище”. Учени от Белградския университет, препотвърдиха и научно верифицираха нещо което вече си го знаехме – че водотоците в Босилеградско в близост до мините в селата Караманица и Мусул са безнадеждно отровени и че тяхната вода не само не става за нищо, но и е опасна за всякаква употреба.

Замърсителите, общинските и републиканските власти, еколозите на държавна хранилка и инспекторите за качеството на водата, останаха да мрънкат и не можаха да дадат никакъв смислен отговор пред научните факти.

Бруталната изцепка на директора на мината в Караманица Миодраг Вукайлович на опитите на научната общност и жителите на Босилеград да спрат замърсяването на планинските реки, показа колко са нахални и недосегаеми самозабравилите се замърсители. Чест прави на българския консул г-н Димитър Цанев, който за момент успя да го върне към „фабричните настройки”.

Така излезе налице престъплението не просто срещу природата, но и срещу жителите на Босилеград. За екологичните последствия и предизвиканите от тях онкологични, психосоматични и какви ли не други заболявания и за загубените човешки животи вследствие на тихото отравяне на водата, почвата, растителността, земеделските култури и животните, виновниците най-нахално и брутално отхвърлят всякаква отговорност. Даже си позволяват да ни преследват на родна земя, да ни правят на малограмотни и некомпетентни.

Истината е, че ние не представляваме нищо за тях. Само баснословните печалби от безразборната експлоатация на нашите природни богатства имат значение. Печалби, които потъват в джобовете на далечни презокеански компании регистрирани на фалшиви адреси и техните корумпирани покровители по цялата властова верига в страната. За нас остава само отровната мръсотия от тежки метали във водата и почвата които практически нямам как вече да се изчистят.

Но не само ние сме застрашени. Застрашени са водотоците и подземните резервоари с питейна вода които не признават държавните граници и следват своите естествени водотоци по течението на Драговищица и Струма до Егейско море. За тнр. „пилотен проект” за мината в село Караманица през 2016 година, не бе поискана или с мълчаливо съгласие на българското МОСВ бе дадена положителна оценка за въздействие върху околната среда в трансграничен контекст. В общия поток от мръсни технологии които се изливат навсякъде в България и Сърбия, никой не обърна внимание на сигналите за изпускане на отровни тежки метали и химически реагенти с флотационните води в притоците на Драговищица. Така отговорността се размива, а престъпното мълчание на еколоичните министерства в двете държави ще има да го плащат бъдещите поколения със здравето и живота си, и то не само жителите на Босилеград, защото те вече са на доизживяване, но и жителите на Кюстендил и другите села и градове по течението на Струма.

Окуражени от това мълчаливо съгласие, фирмата която стопанисва мината в Караманица „БОСИЛ-МЕТАЛ”, е подала нов иск до Министерството за околната среда, за оценка за въздействие върху околната среда на нов проект за откриване на мина за олово, цинк и бакър в мините „Подвирове” и „Поповица” в село Караманица, но сега вече не за „пилотен”, а за истински проект за откриване на оловно-цинкова мина за копаене и промиване на концентрат на оловно-цинкова руда.

С малки изключения, медиите не отразиха какво още ни се готви. Само заинтересованите ентусиасти и любители на природата, успяха да изчовъркат тази новина от официалната страница на Министерството на околната среда.

Следва логичния въпрос, дали сръбското Министерство на околната среда е осведомило българското Министерство за околната среда и водите съгласно Конвенцията за оценка на въздействието върху околната среда в трансграничен контекст, да се произнесе като засегната страна, и още по-важно, какво е становището на българското МОСВ по този въпрос?

С оглед на близостта на Северна Македония, същото мнение трябва да се поиска и от македонската страна.

Отговорът и в двата случая би трябвало да е еднозначен – в духът на Стокхолмската конференция по човешката околна среда, Заключителния акт на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ) и заключителните документи на Мадридската и Виенската среща на представителите на държавите-участнички в СССЕ – да се вземат всички необходими и ефикасни мерки за предотвратяване, намаляване и контролиране на значително вредно трансгранично въздействие в резултат на предлаганите рудодобивни дейности.

Но и това не е всичко.

За проекта на „БОСИЛ-МЕТАЛ” трябва най-напред да се произнесат самите жители на Босилеград и околните села и то на базата на цялостна и публично споделена информация. Ключовия въпрос е, не какво печели „БОСИЛ-МЕТАЛ” в рамките на паяковата мрежа „MINECO INTERNACIONAL LIMITED” към която принадлежи, а какво печелят и какво губят жителите на Босилеград. Каква част от печалбата на „БОСИЛ-МЕТАЛ” ще се реинвестира обратно в инфраструктурата, защитата на околната среда и водите и как ще се отрази работата на мината на жизнения стандарт на жителите на Босилеград. Ние пък трябва да си кажем думата, дали приложенията от рудниците за фолклорния фестивал „Краище пее и танцува” и петдесетината работни места на няколко стотин метра под земята, са достатъчна компенсация за отровите които всекидневно поглъщаме, за болестите и животите на близките ни?

Въпреки че директорът Вукайлович ни смята за „необразовани” и „некомпетентни”, ние имаме право да живеем в здрава околна среда, такава каквато сме я наследили от предците и такава каквато трябва да я оставим на потомците. Защото ние оставаме тук. Той вероятно скоро ще си отиде и ще ни остави опустошената и отровена наша земя.

Независимо, че Босилеградско е окупирано от 1920 година до днес от една вече несъществуваща държава, това не му дава правото да се отнася към нас по начина, по който конкистадорите са се отнасяли към окупираните испански колонии в Африка и Латинска Америка. Да ограбва и изнася нашите природни богатства, да експлоатира евтината работна ръка, да ни отравя околната среда и да не инвестира нищо в нашето развитие. Още по-малко да ни прави на „необразовани” и да ни конфронтира с организиране на „контрапротести” само заради това, че не искаме да пием от оловно-сивата вода която ръководената от него фирма изпуска посред нощ в притоците на Драговищица.

Иван Николов