Опасно е, включете червените лампи!

Днес в Сърбия, на Балканите, дори в Европа и света няма равнодушен човек пред масовото убийство в училището в самия център на Белград. Всички сме изпаднали в шок.

Едно четиринайсет годишно момче идва с двата пистолета на баща му, пет пълнителя и три молотови коктели и хладнокръвно открива огън срещу съучениците си, пазача на училището и учителите. Предварително е записало жертвите си на изтръгнат лист от работната си тетрадка, който остава на бюрото му. За секунди шест момичета, едно момче и пазача на училището остават да лежат мъртви в локви кръв. Други шест деца и учителка са ранени. Детето-убиец набира телефона на полицията и се предава.

Такъв кошмар на ужасите досега не беше ни сполетял. Всички сме изпаднали в ступор. Просто нямаме думи да се борим с такива ситуации. Досега такива убийства се случваха далече от нас, там някъде в училищата и на други публични места в далечни страни. Бяхме свикнали да мислим, че това е заради свободната продажба на оръжие и се водеха спорове за това кой може да си купи пистолет или автоматична пушка. Спекулираше се с профила на масовия убиец и всичко спираше дотук.

Някой ще каже, че в този момент трябва да млъкнем. Но не, не бива. Нека да си поемем дъх, нека да си поплачем над убитите деца, нека да изразим съчувствие на техните семейства и после нека да направим нещо. Загиналите деца нищо вече няма да ги върне към живота, но ние трябва да мислим, да говорим, да протестираме, да крещим ако трябва, за да не гинат други деца и учители.

Възможно е всичко да е било нещастно стечение на обстоятелствата. Но също така е възможно това да е системен пропуск и отново да се повтори. Живеем в такова общество, с такава образователна система, с такава медийна среда, в което всеки от нас е потенциална жертва. Общество, в което систематично се нагнетява насилие и страх като начин на живот. Насилието е аргумент, който се прилага при всеки спор. От върховете на властта, до детските градинки.

Медиите от сутрин довечер ни атакуват с насилие. Ние сме обръгнали. Но питаме ли се, какви следи то оставя в крехката детска психика? Убиецът е само на четиринайсет години, жертвите, също. Какво са пропуснали родителите, учителите, съучениците в процеса на тяхното израстване? И какво пропускаме всички ние, всеки ден, всяка нощ, докато децата живеят в някакъв свой паралелен свят, който не разбираме и който сякаш не ни засяга?

Могат ли скъпите телефони, компютри и маратонки да запълнят празнотата в детските души от разбитите бракове на техните родители, от равнодушието на техните учители, от детската самота край компютрите и телефоните, от несполучливите първи трепети на любовта, от дискриминацията, от лошите оценки, от насилието на техните връстници, от негативните примери за подражание? Стана обичайно, когато родителите си лягат, децата им да излизат и необезпокоявани да се хвърлят в нощния живот. Там ги чакат предизвикателствата на улицата, алкохола, наркотиците, насилието.

Действителноста се превърна в кошмар, в който децата ни все повече страдат. Опасно е, включете червените лампи!

Иван Николов