Ничии между две държави

„В Белград сме българи, в София – сърби” – това са думи на 25 годишната Драгана Лазарова от Босилеград, която от 7 години учи, живее и работи в Благоевград и вече четвърта години чака българско гражданство.

Историята на българското малцинство в Западните покрайнини е част от сложната съдба на Европа и Балканите. ”Последните версайски заточеници”, така Иван Николов нарича тези българи, които продължават да живеят на онова парче земя, разделящо България и Сърбия, и на което все още се чувстват ничии между две държави. Иван Николов е председател на Културно-информационния център на българското малцинство в Босилеград и през 2009 година, когато се срещнахме, ми подари негова книга, чието мото е :„Истинската цена на родината знае само онзи, който е останал без нея”. В тази книга прочетох още: „Лош е навикът ни непременно да се гордеем с историята си. Понякога трябва да се срамуваме от нея. Защото, погледнато отблизо, тя не е нищо друго, освен едно отвратително тресавище от човешка кръв и плът, което вече с векове наред поглъща най-младите и най-способните ни хора, които можеха да направят много повече за нас със своя ум и труд, отколкото със своята кръв. Като че ли все още не осъзнаваме колко ужасна и безмислена е тази война между роби и господари”. Мисля си, колко болка и омраза е стаена в тези редове, напластявани през вековете и колко трудно тези чувства могат да се трансформират в светлина и любов, толкова необходими за доброто съжителство на хората от двете страни на границата.

Та на онова парче земя, което по-възрастните българи никога няма да напуснат, времето не е променило бита на хората. Там никой не инвестира, затова младите търсят други пътища за развитие и реализация. Една голяма част от тях се насочват към различни градове на България. Драгана е избрала Благоевград, където вече е регистрирана като жител на общината. Тя учи история и защитава магистратура „природно–историческо наследство ” в Югозападния университет. Смята, че историята е повече политика. Затова не се доверява много на написаното в учебниците. И още смята,че победителите пишат историята, но губещите имат да кажат много повече. От половин година Драгана работи в Държавния архив на Благоевград, където се чувства на мястото си и си търси тема за докторантура. По време на следването си е писала курсова работа за храма „Света Троица” в село Извор, близо до Босилеград. Това е една от най-големите черкви не само в Босилеградския край, но и в пространството между София и Ниш. Аз също имах възможност да я видя преди години и научих, че е построена през XIX век и се смята, че е изградена върху руините на старо светилище. Според легендата българите получили разрешение да построят този храм с уговорката големината й да се събира върху биволска кожа.Нарязали биволската кожа на лентички и ги разположили в големината, с която искали да изглежда черквата. Така с хитрост направили внушителен храм. В началото на ХХ век той е бил книжовен център на православните християни и се приема за един от най-големите духовни центрове в този край. По време на Титова Югославия се опитали да варосат стенописите и всички, които участвали в това дело ослепели. Този храм и днес е една от най-големите забележителности в Босилеградско. За него разказва и Драгана. Разказва още за живота на нейните родители Стоян и Любица, за братята си Мартин и Йован, за роднините си, за историята по тези земи и за всичко, което я вълнува днес, защото смята, че има още много да учи.

Източник: bezgranitsi.bg