-Ееееей, чобане, кротко ли е стадото? – отдалече се провикна конник и вместо да доближи до овчаря, препусна с коня нагоре към Косматица, обиколи няколко чуки и падини и пак се върна към овчаря. Беше турчин, с фес, запасал ятаган отдясно, в лявата ръка държеше кожен камшик, а с дясната придържаше юздата на коня.
-Колко овце пасеш, бе, аркадаш? – благо попита непознатият.
-Епа, всички ги пасем, ефенди!
Турчинът се усмихна, видя, че има работа с отракан човек, слезе от коня и започна да го разпитва за туй-онуй.
-В чие землище пасеш стадото? – не любопитстваше непознатият, а просто искаше да знае къде е попаднал и какви хора ще срещне.
-Тук, в нашето. Селото ни се казва Нѐманьинци. Ето ги къщите, ееей долу, в падината! – посочи чобанинът с гегата си сламените къщурки. – На югоизток оттука е Кюстендил, на запад – Екрѝ паланка, а пък на север е градът на крал Бус.
Позамълча малко, па свали калпака и каза:
-Аз съм Гаврил – и подаде ръката си към непознатия. – Ти кой си и с какви намерения идваш, драги ми ефенди?
-Йелхан съм, от Щипско и работя за Назър ага. Той ме изпрати да намеря добра паша за овцете и конете му. Допадна ми тук мера̀та, има хубава и сочна трева, а и водата не е кът. Такова пасбище търся и го намерих! Ще зарадвам стопанина си – доволен беше Йелхан от видяното.
-Абе, дойдете, място за паша дал Бог, вода – колкото искаш. И сянка има, за да пладнуват овцете през лятото. Тези падини и чукари могат да отгледат с хиляди добитък, а пък и ние ще сме по-защитени от разбойници. Те досега, чува̀л Господ, да са идвали, но знаеш ли… Слушал съм как са ограбвали керваните…
Замалко да се изпусне и да каже: „То турците това и заслужават!”, но в последен момент го преглътна, замълча.
След две седмици пастирите на Назър ага докарали добитъка в неманьинската мера̀. Направили къшла̀ за овцете в днешно Вазлийско бачѐвище, а конете приютили в Конски вирове. Как са се разбирали по това време турци и българи, в началото на 17-ти век, на тези пространства, сам Бог знае. Обаче една случка на Павловден, на събора на Църноок, напълно изменила съдбата на селото.
Стойне, млад и пъргав ерген, влюбил се до уши във Васка, една от селските красавици, искал да я вземе за невеста, но нито тя, а най-вече братята й, искали да я дадат на Стойне, поради простата причина, че тоя не бил по мярка за зет на Васкината фамилия. Опитал момъкът с хубаво, опитвал с магии и тем подобни ритуали, но нищо не помагало.
-Ще я крадем! – доверил се на братята си. – Щом не бива милом, силом ще стане, та да разберат нейните кой е Стойне от Нѐманьинци.
-Брат ми, ще го сторим на Павловден, на събора! Ще я отмъкнем, като бръмбар – сламка, пък тогава нека пукнат от яд, ако щат, нейните братя, но ще бъде волята наша!
Скроил Стойне плана и чакал Павловден да дойде. И дошъл.
Стойневи тръгнали към събора. Тръгнали и Васкини. Стойне заредил пищова, а и по-големият брат на Васка, и той заредил неговия. „Да се найде!” – рекъл всеки за себе си.
Тъпани, гайди, кавали, кеменета, няколко хора се виели на соборѝщето. Стойне и братята му имали само една задача – да отвлекат гиздавата Васка. В удобен момент Стойне дръпнал Васка, притекли се и братята му, момата започнала да пищи, настанало боричкане и в мелето гръмнал пищов. Стойне се олюлял и паднал с кървава рана на гърди. По-малкият му брат издърпал пищова от пояса на Стойне и улучил убиеца. Музиката млъкнала, разбягали се съборяни, а на поляната останали да лежат мъртви две млади тела.
Властите наложили 1500 гроша глоба – кръвнина. Сумата била непосилна за селото. Назър ага казал:
-Аз ще ви дам парите назаем, а вие с време ще ми ги върнете.
Така и станало. За всеки случай направили сенѐ, демек договор. Селяните платили глобата. И както му днеска викаме, на отсрочено плащане издължавали се на Назър. Когато били върнати и последните пари от заема, селяните поискали да анулират договора, но Назър рекъл:
-Абе, чиляци, какво сенѐ, какви пари, вие знаете ли, че ми дължите 4500 гроша! Я се разкарайте, да нямате работа с кадии и заптиета! И ставате мои аргати, да знаете!
Видели неманьичани, че са измамени, събрали се една вечер и решили вкупом да напуснат селото. Така и станало. Заминали към Щипско, намерили удобно място и формирали ново поселище със същото име – Нѐманьинци.
След време един щипски спахия с две заптиета изнасилил мома от същото село. Бащата и братята й убили злодеите, одрали ги и се изселили в село Извор, Босилеградско. От тях и техните потомци настанала днешна Дра̀ина махала.
Назър останал сам с овчарите и стадата си. Тогава оттук-оттам намерил десетина семейства, заселил ги и селото нарекъл на свое име – Назъ̀рица. От новите заселници на Назъ̀рица произлезли осем махали, обаче незадълго Назър го сполетяла зла участ. Синът му, който бил войник в османската армия, се провинил и го чакало смъртно наказание. Както днеска, така и тогава, Назър решил да спасява сина си чрез подкуп. За да го отърве от смъртното наказание, Назър подарил селото на Бетула бег, влиятелен човек и на военна служба в Отоманската империя. След този подарък синът на Назър бил спасен. Наследниците на Бетула бег владеели селото до освобождението на България от турското робство. Селяните плащали данък на Империята, а на собствениците на селото давали кесим, отбивали и ангария, демек безплатно работели на господарите си.
„Добре, че порасна българският народ, грабна оръжие и натири тиранина от земите си, та прогледнахме!” – тези думи се носеха по веселби, събори, седенки… „Бог да поживи освободителите и свободата ни!” – викаха нашенци.
Радко Стоянчов
Издвој новости на српском
