Семейство Костови бяха се събрали около масата в малкия апартамент в белградския квартал Петлово бърдо, да се почерпят на патерица по повод рождения ден на малкия Стефан Костов вчера. Гощавката вече попреминаваше и семейството и близките роднини бяха в тоя момент на кафе и сладки, когато в хола влетя сестрата на Стефчо, деветокласничката Дани, с лаптопа, за да покаже снимки, качени на стената на нейна приятелка във Фейсбук, Марина от Милѐвци, Босилеградско, откъдето бяха Даниният дядо Сава и баба й Круна.
-Хей, родата! – весело изчурулика Дани – Я погледнете тези снимки от ваше Милѐвци! – тя особено наблегна на това „ваше Милѐвци”, защото себе считаше за београджанка, а няма и как… понеже не само тя, но и баща й беше роден в Белград… и само през ваканциите, като ученик, е отивал в Милѐвци – да пасе кравите на баба и дядо. Дядо Сава беше много любопитен да види снимки от свидното си Милѐвци. Установил се беше в Белград от студентските си години, намерил си работа, оженил се за стройната си землячка Круна, та останали до ден днешен в столицата.
-Тая Марина от кои е? – полюбопитства дядо Сава.
-Ами в профила й пише – Марина Христова от Арнаутйе, учи гимназия в Босилеград – рече Дани. – Но кажете ми , вие, мили мои, защо нейното фамилно име е на –ова, а моето е на –ов?! А уж и на двете потеклото ни е от Милѐвци!!
-Ти си родена в Белград, а ТУК така записват женските фамилни имена. В Босилеград може да им се сложи накрая едно „а”, което е и редно… – започна да й обяснява баща й…
-Е, каква разлика има, че аз съм родена в Белград, а тя – в Босилеград?! Нали сме родени в една и съща държава?! Законите не са ли еднакви за нас, тук, в Белград и за тия там, в Босилеград? – упорстваше Дани.
-Да, бе, да! Еднакви са! – разпали се баща й и след малко додаде – Тук малко са по-еднакви – и се подсмихна.
-После ще се разправяте около имената! – поклати глава дядо Сава. – Я, дай сега да видя Милѐвските прелести! – и нахлузи очилата.
Гледа и се дзвери. Дзвери се и гледа. И пак гледа.
-Мдааа… това е Милѐвска планина… на две места още има сняг… Ето това е върхът Самовилняк! Я, гледай, как хубаво изглежда! Там снегът се задържа чааак до края на май. Еее… това вече са снимки от махала Гарѝна, познава се ееей горе по чуклѐто… Брей, каква природа, какво чудо! – Въздъхна дядото, зацъка сам мишката, па продължи – А това са пределите на махала Длъга нива. Тя е основана от някой си дядо Марко, който излязъл от селото, та добитъкът му да пасе на по-широко. Ето пък на тази снимка се вижда Арнаутска махала, това място в старо време се казвало Прѐслап – и посочи една седловинка на снимката. – Тук на времето се заселил дядо Филип и той се изместил от „селото”, та по-рахат да му е тука.
Докато всички, присламчени до дядо Сава, гледаха с изумление снимките, той с удоволствие продължи:
-Я, вижте центъра на селото! Ето го училището. Казват, че Милѐвци е заселено от трима братя, дошли от Бугар Морава, защото убили двама спахии, които искали да изнасилят жените им. Та дошли на това място, където уседнали.
-Ле –ле, ле-ле! – удивляваха се близките. – Какви съдби, какво чудо!
-Няколко къщи от махала Ливада – продължи с охота дадо Сава и ги посочи на снимката – носят име Калѐинци, или Мора̀вци. Казват, че имат циганска жичка, а и по-мургави са от останалите милѐвчани. Като дете съм чул, в старо време един бездетен милѐвчанин намерил изгубено циганче и го отгледал, задомакинил го, та всички негови наследници днеска ги наричат Калѐинци.
С гордост дядо Сава разказа, че от негови стари е научил, дето навремето зарад обширните пасбища тук със стадата се заселили няколко семейства от Драголѐвци, Горни Ко̀ртен и Власѝна.
-Дядо, я виж тази стара снимка!- прекъсна го по едно време Дани. – Тя е събрала най-много лайкове!
-Чедо, това е снимка от нечия сватба, тука пише – от 1910година. Виж, всички жени са в саи, традиционна наша женска носия. А мъжете са с калпаци и беневрици.
-Я го виж тоя, военния, със сабята, държи знаме…Амааа май това не е сръбско?! – зачуди се Дани.
-Разбира се, че не е сръбско, това е българско знаме…
-Защооо… – ококори се Дани.
-Защото по това време Босилеградският и Царибродският край са били български територии.
-Дядо, ама ние това не сме го учили! – отсече Дани.
-Знай, моето момиче, няма и да го учите! Както ти казах, Босилеградско и Царибродско, част от Трънска Клисура и няколко села от Зайчарско и Струмишко, в Македония са откъснати от България с Ньойския договор, 1919 година и са дадени на Кралство Сърби, Хървати и Словенци.
-Ами тогава ние сме си чисти българи! – възкликна Дани.
-Разбира се, че сме българи! – с възторг каза дядо Сава. – Но много нашенци се страхуват да признаят произхода си, защото обстоятелствата и историята, която вие учите в училищата, казва нещо друго…
-А тоя, в униформата – след кратка пауза продължи дядо Сава – е български фелтфебел – и го посочи с пръст – такива навремето много са били от нашия край.
-Е, тогава всички снимки ще ги лайкна със сърчице и на лично съобщение ще напиша на Марина да публикува още такива – замислено поклати глава Дани.
-Пиши й, дядовото, и от мен я поздрави! Да пусне, кажи й, няколко снимки от Прекопла̀нци, махалата на баба ти Круна.
Радко Стоянчов
Издвој новости на српском
