През нощта на 6 срещу 7 ноември 1920 година части на Сръбско-Хърватско-Словенската армия окупират Западните покрайнини – Струмишко, Босилеградско, Трънско, Царибродско, Кулско. Окупацията е извършена без да се дочака и вземе под внимание решенията на международната погранична комисия, имаща за задача да определи „незначителните поправки“ на границата между България и Кралското на Сърби, Хървати и Словенци, съобразно постановленията на Ньойския диктат.
С установяване на окупационния режим се слага началото на агонията, на която е подложено Българското население в тези области, което днес – 100 години по-късно, е достигнало степента на необратимо обезлюдяване, вследствие на многогодишната асимилаторска и дискриминационна политика от страна на нашата западна съседка. От население, наброяващо около 100 000 жители през 1920 г., в последното преброяване, проведено в Република Сърбия през 2011 г., в Западните покрайнини има не повече от 20 000 жители, а днес – 10 години по-късно, поради липса на икономика, скрита дискриминация и ограничаване на малцинствените права за образование, право на ползване на езика в детски градини, училища, общински власти и свещенослужения, на масовата миграция към България и Европа, на екологическа катастрофа в Босилеградско и Трънско, практически повече от 100 села са запустели, а двата градски центъра Босилеград и Цариброд имат сериозни демографски и социални проблеми за осигуряване на нормалния живот на населението, което може да се нарече безвъзвратна демографска катастрофа.
За 100 години в България практически настъпи пълна забрава и откъсване от националната памет, съзнание и отговорност за нашите сънародници от другата страна на „Черната граница“, поради нихилистичната и васалната политика на множество правителства на България спрямо Югославия и Сърбия, включително и до днес. Днес, за огромна част от нашето общество, включително и от т.нар. интелектуални, политически и културни среди, Западните покрайнини са неясно понятие. Православната църква отдавна се е отказала от тези наши сънародници, а ревниво праща своите мисионери в Канада, Австралия, Западна Европа и САЩ. Срамно е в една цивилизована Европейска нация да съществува непознаване, пренебрежение и отказ от историята, културата, етнографията, психологията и живота на част от своя народ – Българите от Западните покрайнини. Невежество до степен, в която нашите сънародници се възприемат в обществото, медиите, институциите и гражданството като чужденци, като сърби.
Тази констатация става още по-изобличителна, когато се сравни с много ярко контрастиращата се мащабна медийна и политическа кампания за отстояване на същата Българската идентичност и национални ценности, но… на друго място – в Македония. Една кампания, която е по повод предварително създадения обречен модел на политическо споразумение, наречен „Договор за приятелство и добросъседство с Република Македония“, от 2017 г. Странното е в това, че огромната вълна от историци, общественици, политици, държавници, журналисти, културни дейци, литератори и обикновени граждани именно сега изграждат една непревземаема крепост в защита на нашата национална идентичност, но само в отношенията с бившата Югославска колония – Съюзна федеративна република Македония(БЮРМ), чието създаване, управление и контрол все още отразяват дългата ръка на Югославската/Сръбска служба за държавна сигурност УДБ, имаща ключово значение за изграждане на антибългаризма в съзнанието на цялото население в Македония, както и сред голяма част от народа на Сърбия.
Странното е, че този масивно изразяван патриотизъм днес няма нито сили, нито познание, нито воля или инициативи да съсредоточи своята енергия към една още по-жестока рана на Българската национална история – Западните покрайнини. Един въпрос, който освен проблемите с изкореняването на историческите устои на Българската култура, има и хуманитарното измерение на демографско унищожение на нашата народност в тези краища, което го превръща в много по-голям международен въпрос от този за Европейското членство на Северна Македония. Тази „странност“ ясно показва зависимостите, страха и пълната несамостоятелност в мисленето и изявите на обществените кръгове и политическите среди в България, които сякаш пробудени от обща команда, днес се надпреварват всекидневно да бранят националната кауза в Македония, а „проспаха“ времената до и по време на сключването на договора-капан, който днес все по-здраво задушава перспективите за истинското сътрудничество и добросъседство с нашите братя от Северна Македония. Едва ли в дипломацията и политиката, в науката и действителността на цивилизованите народи съществува такъв феномен „историческа комисия“, работеща под политическо–идеологическа режисура да решава по същество политически задачи за наличие на българи в Македония и човешкото им право да се волеизявяват като такива. Необходимостта ние да признаем реалността, а в Северна Македония да признаят миналото си такова, каквото е, не е просто историческа, а преди всички политическа позиция. Тази комисия е пълен правен, научен, политически, дипломатически и човешки абсурд, и опасен прецедент! Капан, създаден от нас, за нас – хората от двете страни на границата с Македония. Граница, която е начертана в жестоките времена на империалистическите грабежи от началото на 20 век.
100 годишнината от поробването на Западните покрайнини (както го наричат Западнопокрайнинци) е поредното публично изпитание за истинско, а не избирателно и режисирано от външни фактори родолюбие, проповядвано от марионетки. Истинското родолюбие е принцип и неговата изява не може да бъде само мимолетна и дозирано подбрана политическа атракция за някакъв отделен казус-интрига на външно политическите геостратегически домогвания.
Днес обществените среди, ангажирани така яростно с националната кауза, имат пред себе си огромната рана на Западнопокрайнската голгота – единственото място в Европа, където Версайлската система на поробване не е отменена и е в пълно противоречие с Европейските ценности на 21 век. Дали те ще видят това? Едва ли! Днес, както и в миналото, те ще останат и слепи и глухи, и безсилни – опозорени. За тях васалитетът пред Сърбия се определя от техните покровители, които определят величината и посоките на патриотичните им изяви. А в тях за Българското население в Западните покрайнини няма дадени указания.
Със своето мълчание и сервилно поведение спрямо Сърбия по изконните права на Българското население в Западните покрайнини обществените, политическите, медийните, религиозните, културните и научни среди доказаха липсата на принципност, последователност, пълноценност и цялост, по широк спектър от външно политическата концепция за уреждане на сложните взаимоотношения с най-големия проблем на нашата политика – взаимоотношенията с нашите съседи.
Българската политическа система, порочният страх и безличие на интелектуалци, културтрегери, медийно затъмняване, обществена слепота и безчувственост към нашите сънародници са всъщност епилогът на този абсурден психологически ад на униженията, страха и асимилацията, в който те остава да живеят до пълното им изчезване като загиващ вид.
Председател
Проф. Лозан Митев
Източник: eurochicago.com