Легенда за Ръжана

Били някога двама братя близнаци – Стайко и Стойко, лични-прилични ергени, скотовъди, баш овчари. Пасли овцете по широката мера, горе, на днешна Ръжанска планина.

Стайко бил кавалджия, и то какъв кавалджия! Когато засвирел, птичките спирали да пеят, листата по дърветата не потрепвали, цветята се накланяли към мелодията… Дето казват, мъртъв да е човек, ще стане да заиграе. 

А Стойко бил такъв сръчен хороводец, с крака земя не допирал, а допре ли я, земя се разлюлява, та крака иска да му догони, а той се метне на тънка паяжина, та играе ли, играе…

-Брате – казал Стайко, – тази седмица ти вкъщи помогни на домашните в кърските работи, а аз сам ще паса стадото. Вечер ще остана горе, на къшлата, при овцете.

-Бива! – рекъл Стойко. – Но недей да се увличаш със свиренето, та овцете да изгубиш!

– Па от вчера ли сме овчари, та ще ги изгубя!

-Абе, казвам ти – внимавай!

Минала седмицата и ето ти го Стойко, с нарамена торба, идва да замени брат си Стайко, та и той да посвърши някоя домашна работа, стига му една седмица свирене и лежане с овцете.

-Братко – каза Стайко, – не е за разправяне това, което ми се случи срещу неделя!- погледна брат си, погледна около и с по-нисък тон продължи:

-Вечерта затворих овцете, нахраних кучетата и си легнах. Спал съм, колко съм спал, и се събудих. Какво да правя? Погледнах овцете – лежат, кучетата – също. Тогава взех кавала и засвирих. Свирех, ама така тихо и така леко, ей така – със затворени очи. Свирех, свирех… По едно време отварям очи – пред мене стои девойка! Ама, казвам ти, девойка с такава хубост, с чисто бяла риза, с разпуснати коси, стои и ме слуша. Стреснах се и спрях свиренето.

-Не се плаши! Идвам ей отдолу, от Плавѝло, от големия вир. Ние сме девет. Девет самовили. Денем спим в гъстите букови гори, а нощем се къпем и след къпането – ей горе, на поляната играем хоро. Играем голи, а ризите простираме по цветната поляна, за да изсъхнат. Ти си чуден свирец! Само ангелите като теб… Ще ли ни посвириш, да се насладим на музиката ти и да полудуваме малко. Цял ден скучаем, време е за наслада. Не казвай, че си уморен – ще разсърдиш дружките ми, ще попилеят стадото ти, къшла̀та, кучетата… а теб, а теб ще любят, докато… Не се плаши, тръгни, те те чакат, разбери – лудува ни се! Докато изсъхнат ризите, а после, после ще видим…

Аз не можах да кажа нищо, само гледах и се пулех. Сън или яве беше това? И докато гледах празно, самовилата ме хвана, както пеленаче се държи, и със страшен вихър ме понесе горе, към поляната.

-Не настъпвай само кръга, ще се разболееш. Ееей там, на средата застани, оправи си кавала и давай… ама бавно и меко… така искат дружките ми.

Аз нищо не продумах, но щом докоснах кавала с устните си, нямах страх, нямах тегоба в тялото си. Пръстите от само себе докосваха дупките, а мелодията се лееше мека и блага. Самовилите съблякоха мокрите си ризи и ги простряха на дъхавата поляна. Хорото тръгна. Но това не беше хорото, което играеш ти, братче! Хванати за ръце, носеха се във въздуха като утринна мъгла. Играха до насита. А аз все едно на стадото си свирех. Някъде в далечината изкукурига петел. Самовилите ме грабнаха и зафучаха… ама фучене, ти казвам! Пуснаха ме до къшла̀та и без следа изчезнаха в дебрите горски… Погледнах – овцете кротко си лежаха и кучетата лежаха – все едно нищо не се беше случило. Тогава отвързах Шаро и го вкарах в къшла̀та, прегърнах го и се завихме с гу̀нята. Когато се събудих, бях целият потен. Слънцето беше изскочило една копраля над чуката. Тоя ден не свирих. Само ходех след овцете и си мислех за случилото се. На вечерта ме беше страх да си легна. Пак взех Шаро със себе. Гушнах го и така съм заспал. През нощта нищо не съм усетил. На другия ден закарах овцете към същата поляна. Тревата беше отново смачкана. Играли са, казах си. Но пък такава красота, такива тела! Гола жена досега не съм виждал, но гола самовила видях.

-Братче, казвам ти, ако те вземат, играй, не се опъвай! Усетят ли, че ги мамиш, ще настрадаш. Така съм чул от стари.

Стойко просто не вярваше на ушите си това, което беше чул, но всичко беше истина. Когато се поокопити, започна да задава толкова въпроси на брат си, че на тоя му стана досадно да разправя по няколко пъти за едно и също.

-Дали ще дойдат да ме вземат и мен – мислеше си Стойко за самовилите. – А колко били красиви, а пък голи! Ех, защо не съм бил аз на мястото на брат ми, та да им покажа що за момък съм. Да ме любят – това да дочакам, па какво щат да правят с мен.

С несдържано любопитство Стойко подкара стадото към самовилската поляна. След един час беше тамо. Имаше кръг, отбелязан с по-зелена трева, но тя не беше намачкана.

-Лъгал ме е брат ми! Ама как можа да измисли такава опашата лъжа! Бре, що за човек е той!

Минаха нощ, две, пет, никакви самовили, никакво хоро, никакво фучене. Всичко беше мирно и тихо.

-Ще убия едно от кучетата, ще го хвърля на хороѝгрището, ей това – жълтото, вече е старо, не вижда, не чува, защо само да го храня. Та да видя дали тогава ще могат да играят тия ми ти самовили!

И наистина Стойко закла старото жълто куче и го хвърли в кръга, отбелязан от самовилите, и размаза кръвта по поляната.

Мина ден, нищо. Мина нощ – пак нищо. Еле на втората вечер като зафуча, като затрещя, та планината се разлюля, вихър вдигна къщи, хора и животни и ги запрати там, някъде зад планината.

След време, където ръжа̀ самовилският вихър, по тия чукари и падини, образуваха се девет махали и селото нарекоха Горна Ръжа̀на. На няколко километра по-надолу от там и няколко километра по-нагоре от Горна Лѝсина по-късно беше образувано село с име Долна Ръжана.

Радко Стоянчов