През далечната 1987/88г. ръководителите на „обществено-политическите организации“, както тогава им викаха на управниците в Босилеград, провеждаха най-голямото престъпление срещу българите в Босилеград – променяха майчиният български език в училищата със служебният сръбски, или както му викаха тогава – сърбохърватски език.
„Обществено-политическите работници“, както тогава им викаха на комунистическите активисти – курсанти на политическите школи в Лесковац и Кумровец, в „организациите на сдруженият труд“, както тогава им викаха на комунистическите предприятия, „местните общности“ и „самоуправителните интересни общности“, както тогава им викаха на селските кметства, училищните съвети в селските училища, всички ден и нощ заседаваха да ни обясняват, че българскяит език не бил важен, защото на български език се говорело само до бензиностанцията на Гуйчак, че пречел на младите когато отиват да следват на университетите в Югославия, че трябва да следваме примера на димитровградчани които, нали, като по-ербап сърбомани от нас вече бяха преминали на обучение на сърбо-хърватски, че така било редно, защото ние живеем в Сърбия, сръбски хляб ядем, пък защо ни е български език – само да ни се смеят когато отидем в Сурдулица и Враня!? Горе-долу това бяха аргументите им.
„Интелектуалците“ на българското малцинство, учителите, преподавателите на български език, включително и докторите на науките, не поискаха или не посмяха дума да обелят по този казус. Никой от тия наши авторитети не излезе да обясни, че промяната на езика води до промяна на националното самосъзнание, до отказ от национална идентичност, отказ от предци, роден край, история, традиции и пр. Единичните случаи на съпротива, дойдоха от съвсем обикновени хора, работници и селяни, някои от които даже си дадоха и оставки в партията.
Тъкмо бях започнал да се опитвам в журналистиката и въпреки цензурата, във в-к „Братство“ което тогава се редактираше от царибродският комунист Венко Димитров, бях успял да прокарам статията „Двойно-езично или двойно морално обучение“? Статийката беше доста поокастрена от редакцията, но основното послание беше запазено. Това и още редица други мои публични изказвания бяха достатъчни да ме квалифицират като „вражески елемент“ и „държавен враг № 1“, което продължи да ме преследва и до днес, години след като Югославия и Партията потънаха в развалини и кръв, между другото и заради такива опити да се наложат подобни решения на хървати, словенци и албанци.
След свалянето на режима на Милошевич и тнр. „демократични“ промени, никой не се призна за виновен, никой не повдигна обвинение срещу виновниците за това престъпление което продължава и до днес. Духът на комунизма и великосръбският национал-шовинизъм и до днес живее в душите и сърцата на преродените „демократи“, а обучението на българчетата и до днес си продължава на сръбски език въпреки „либералните“ закони които дават възможност за откриване на паралелки на български език от 15 или даже 12 или 6 деца.
Даже едно младо поколение, децата на родителите които възмъжаха по митинзите срещу Милошевич, завърши основното си образование без учебници, изтезавани сами да си превеждат уроците по време на учебните занятия, сред крясъци „бугари“, „бугари“ и обиди и сбивания в междучасията. Това бяха повечето деца на интелектуалци които разбираха ролята и значението на обучението на майчин български език и те не се предадоха, но малкият човечец с ограничените си познания, съсредоточен в това как да изкара прехраната и облеклото на децата си, не се замисля много-много на какъв език и на какво изобщо ги учат децата му на училище.
„Демократична“ Сърбия не смогна сили да анулира едно престъпно решение на Съюза на комунистите на Сърбия от 1987г. за изхвърляне на българският език от училищата и цели 11 години не успя да преведе от сръбски на български език стотина учебника за основно образование.
Нито поражението на великосръбската политика, нито европейската перспектива на Сърбия, нито добросъседските отношения с България, нито проклятията на българските майки родили и отгледали изродите които плюха на майчиния си език, не успяха да накарат днешните „европейски“ политици да променят едно варварско решение на сръбските комунисти безпоговрно изпълнено от местните комунистически еничери.
Всичко това ми минава през ума, докато гледам и слушам по ТВ екрана монолога на директора на Гимназията в Босилеград, докато с изкривено от ярост и злоба лице, точно като преди 30 години, се опитва отново да ме изкара виновен за това, че не преставам да изобличавам престъплението и престъпниците срещу майчиният български език! В крайна сметка, и срещу собствените си майки.
Лицемерието е там, че да работиш 40 години в образованието, да си жив свидетел и участник в най-нечовешкият експеримент в нашата малцинствена история и друг да ти е виновен за собствените грехове – всичко това показва, че у нас, както беше казал писателят Георги Марков, времето е спряло а ние продължаваме да се давим в комунистическият жабурняк.
Иван Николов
Издвој новости на српском
