Пет малки живи душички скимтяха, боричкаха се и се премятаха едно през друго, да завземат по-уютно и благоприятно място за крехките си телца. Пет същества, различни на цвят и с нежни мили муцунки. Бяха вече прогледнали и с очички на въгленчета милно гледаха обстановката наоколо. А то – едно топло, меко и уютно местенце, защитено от всички страни. Само майката можеше да доближи тук, нищо и никой друг. Тази сутрин майката излезе и не се върна. На вечерта Стоил я вика, обикаля синора – не и не! Все едно вдън земя беше потънала. Скимтенето на малките беше вече на гладно. Стопанинът отиде до дома им, но те се втурнаха в тъмното. С благ приятелски глас помами ги, за да ги види и нахрани, но те – не! Щом чуха човешкия глас, млъкнаха. Стоил застана встрани и зачака. След известно време появи се една влажна муцунка, с изпитващ поглед поогледа се и пак се шмугна обратно. Чу се тихо скимтене и леко боричкане вътре, там, където беше топло и уютно. Не след дълго се наредиха всички пет. Малки нежни, пухкави кученца, но вече гладни.
-А-а-а, тук ли сте вие, малки, сладки трупчета? Гладни ли сте, а? Майка ви май няма да се върне, ние ще трябва самички да се справяме.
Щом чуха същия глас, малките кутрета пак се шмугнаха в бърлогата. Стоил поизчака и ето го – най-голямото, черничко, нежно-жълто около очите, с бяло връхче на опашката – излезе и Стоил с ловко движение го хвана. То започна да скимти, мяташе се в ръцете на Стоил, но той захвана нежно да му говори и да го гали, как дете се гали. Кученцето го погледна, облиза си муцунката и сякаш искаше да му каже: „Гладни сме.” Той го обърна по гръб, беше момче. Не след дълго и другите се появиха. Всички имаха сив оттенък. Ще станат добри овчари, помисли си Стоил.
-Ха сега, ще ви нахраня, да не скимтите, ще издоя овца и ще ви напълня една копанка с мляко, то млякото на майка ви е по-сладко и по-вкусно за вас, но като не дойдѐ тя, ще свикнете и с овчето.
Стоил сложи копанката, кученцата помирисаха млякото и се отдръпнаха.
-Май още не сте достатъчно огладнели…
Те позашаваха и все едно искаха да кажат: „Искаме си мама.”
Тогава Стоил взе това, първото, което беше хванал, топна му лапичките в млякото и го пусна. Явно мокрото му пречеше, облиза си лапичките, млясна няколко пъти с езичето и тръгна към копанката. Май му се услади! След малко и другите се наредиха. Гледката беше прекрасна. Една копанка и пет муцунки, забити в нея. От пет две само бяха мъжки.
На третия ден Стоил взе секирата, положи я с острието нагоре, на острието заби парче хляб, след това посипа хляба с мляко и поднесе черничкото с бялото връхче на опашката. Кученцето облиза хлябо и със сладост го изяде. Така направи стопанинът и с другите четири.
-А-а, така! Да бъдете яки и здрави като желязо, а зъбите ви да са остри като сечивото на секирата! Хайде, моите сираци, да растем и да вардим стадото! Това е наша задача и дълг да отмъстим за майка ви. И знайте – наши най-големи душмани са вълците! И нека се борим с тях и да ги душим, както те одушиха и разкъсаха вашата майчица.
Карама̀н беше вече на две години, пораснал, едър като теле. Повече сив, отколкото черен, с жълти обръчи около очите, със същия цвят му бяха и краката до колене, все едно е обул ботуши, а връхчето на опашката беше изсивяло… С поглед на пазач… около врата носеше остър нашийник. Едва ли имаше куче, което да му посегне.
Една вечер Калу̀ша не се прибра. Нямаше го и Карама̀н.
-Какво стана с тази овца? – помисли си Стоил. – А то и кучето го няма… Дали пак вълците направиха касапница? Февруари е, още е студено…овцата да е залутала, но кучето… кучето защо го няма? – питаше се Стоил.
На сутринта Калу̀ша се върна и с нея отстрани припкаха две агнета. Оягнила се. Майка е станала. Около тях подскачаше Карама̀н и с муцуната побутваше Калу̀ша.
В един летен пек едно от сугарѐтата беше се поотстранило от стадото. Някъде във висините се виеше орел… и го съзря. Стрелна се към агнето. Карама̀н видя атаката на орела, хвърли се върху агънцето, повали го, натисна го с гърба си и изправи крака нагоре. Орелът нямаше начин да спре, опъна крака с разперени нокти, искаше да отмъкне агнето. За миг настана едно кълбо от куче и орел. Краката на Карама̀н бяха по-яки от тези на хищника, а зъбите – по-остри от клюна му. Орелът подскочи няколко пъти, но не полетя, защото беше обезглавен. Стоил извади парче ръжен хляб и го подхвърли към кучето, това му беше наградата за спасеното агне.
Една сутрин овчарят отвори кошарата, за да изкара стадото на паша, овцете тръгнаха и за миг обратно се върнаха навътре. Той поогледа наоколо и видя три мъртви вълчета, наблизо. Встрани от тях лежеше Карама̀н. Победоносно завъртя опашка и като че ли искаше да каже: „Ето, виждаш ли, отмъстих за майка! Нека вълците потъгуват за рожбите си.”
Стоил и Карама̀н се разбираха много добре. Отвреме-навреме Карама̀н имаше леки закачки със Зърнѝл, овена водач. Овенът се опитваше да го подметне с рогата, но кучето ловко се извърташе встрани и вдигаше лапа, все едно казваше: „Спри, приятелю! Играта да не загрубява, иначе…”
Тези истории са незнайно кога, но са били по днешните чукари и долини на днешна Карама̀ница, Босилеградско, където неприкосновен господар е било кучето пазач Карама̀н.
Радко Стоянчов
Издвој новости на српском
