Вече 100 години на 8 ноември почитаме паметта на загиналите дейци на Западнопокрайнинското движение и на невинните жертви на сърбо-югославския терор на Ньойската граница. Отбелязвахме този траурен ден с възпоменателни вечери, протестни митинги, шествия, научно-исторически срещи, на които се изнасяха беседи, представяха се книги, лекции, с които изяснявахме въпроса за българите в Западните покрайнини, правехме си равносметка на пораженията и отправяхме призиви към българските, сръбските и европейските институции за спазване на правата и интересите на малкото все още останали българи в днешна Република Сърбия. Общо взето, оплакваме съдбата си от позициите на пораженческата философия от времето на първата, втората, третата национална катастрофа и неусетно се хлъзгаме в поредната катастрофа.
100 годишния ни “престой” в бивша Югославия и днешна Сърбия не оставя място за оптимизъм. През тия 100 години ние изчерпахме всички средства – въоръжени, пропагандни, културно-просветни и политически, за да се сдобием с правата, които принадлежат на всеки човек на планетата земя. От едно стохилядно население през 1919 г. с ясно изразено българско национално самосъзнание, с относително висока за времето си култура и просвета, когато и в най-затънтените села е имало училища и черкви, а донякъде и читалища и театри – днес не остана почти нищо.
Тогава в нашите краища творят такива духовни великани като известния поет, писател и общественик Емануил Попдимитров, етнограф Йордан Захариев, оперен певец Георги Белев, кинорежисьор Златан Дудов, художник Методи Петров и др. За тогавашните условия, икономика ни е позволявала всяко семейство да отгледа по пет-шест деца. Днес сме на дъното на икономически най-изостаналите общини в Сърбия, с напълно разорено стопанство, култура и просвета, с отровена околна среда и най-много потребители на социална помощ.
През 2011 година бяхме останали само 18 300 българи, през 2021 ще сме още по-малко. Висока възрастова структура, висока смъртност, ниска раждаемост, нарушени човешки права, подмяна на майчиния език, липса на свобода на словото, липса на демокрация, системно унищожаване на българското културно-историческо наследство.
Каквото и да си говорят на българо-сръбските срещи на високо равнище, хората вече не им вярват и поемат по добре известният път на изгнанието, по който през изтеклите 100 години цели поколения се изнесоха в чужбина, за да не се върнат никога вече.
Ако се замислим за геополитическите, социално-икономическите и демографските процеси в бивша Югославия, в Сърбия, и у нас, сами ще се убедим, че положението в Западните покрайнини е почти безнадеждно. Но когато се опитах да го разкажа на един български политик, той веднага ми отговори, че и в България не било по-добре – малките градчета и стотици села масово опустявали. Сякаш искаше да ми каже, че не България, не Югославия, не Сърбия, а някакви естествени цивилизационни процеси са ни докарали дотук!?
И през ум не му минаваше, че за това нещо е отговорна българската политическа класа, включително и самият той. Само, че у нас положението е двойно по-лошо, защото освен че бяхме подложени на натиска на великосръбският национализъм за сърбизиране и обезллюдване, бяхме напълно захвърлени и от България.
Тъмницата на югославските народи, по времето на комунистическа България, за българите беше олицетворение на „западната” свобода и демокрация. Никой не се замисляше за това, че в югославската конструкция са заложени окупирани български земи и поробен български народ. Никой не искаше да знае за ония 30 000 българи в Македония избити по време на Кървавия Божич и в концлагерите на бивша Югославия.
И когато започна нейното кърваво разпадане и всички югославски народи тръгнаха да отвоюват свободата и независимостта си, българските „демократични” управници побързаха да заявят, че нямат никакви териториални претенции към собствените си земи!
Лишени от историческо мислене, те не можаха да вникнат в политическите процеси довели до кървавото разпадане на югофедерацията. И не само това. Бяха взети едни наивни политически решения, последствията, от които ни връхлитат днес – и в Македония и в Западните покрайнини.
Признаването и военната помощ, която България тогава даде на Македония, бяха направени едва ли не с очакването, че нашите македонски братя ще ни дочакат с тържествени митинги и цветя както бяха дочакали българските освободители през 1941г. Уви, старите български фамилии бяха избити по времето на Кървавият Божич, а другите бяха оставили здравето си в югославските концлагери. Новородените македонистки отрочета бяха с безнадеждно промито българско национално самосъзнание и фанатично обзети от сърбо/югославската утопия. И никой не отчете факта, че те и тогава и днес са на командно дишане от Белград.
Историческите фалшификати и системно възпитаваната омраза в Титовите училища, медиите и историческа наука, бяха направени със сатанинската цел за прокарване на изкуствена разделителна линия между душите на единородни и еднокръвни братя. Отровното семе на великосръбската идеология беше избуяло във фанатична омраза към всичко българско.
В София не отчетоха, че всеки разговор, всяка отстъпка, всеки компромис от българска страна значи признаване и легитимиране на тази антибългарска идеология. Новите софийски „европейци” не осъзнаха навреме, че съвременна Европа е изградена след осъзнатият отказ на Германия от нацизма на Третия райх. Изхождайки от тази аналогия, ние трябваше да поискаме и да помогнем на Македония съзнателно да се откаже от македонизма като антибългарска идеология, която е опасна не само за българските, но и за македонските национални интереси и мира и сигурността на Балканите и Европа.
Всяко заиграване с него, под формата на договори, исторически комисии или други похвати с благородната замисъл за членството на Македония в Европейския съюз, дълбоко противоречи на самата философия на Европейския съюз като концепция за териториално и духовно обединение чрез премахване на границите. Македонизмът, точно обратното, се стреми чрез членството си в ЕС, да утвърди границите и да легитимира съзнателно насаденото, и за съжаление, възприето разделение и патологична омраза към всичко българско.
България днес бере горчивите плодове от преждевременно дадената подкрепа за еврочленство, подписаните договори и подхвърлените въдици за „македоно-българската историческа комисия”. Македонското общество просто не е узряло да оцени благородните български жестове. А България като че ли забрави, че отношенията между държавите се градят не върху исторически сантименти, а върху добре пресметнати дългосрочни интереси.
Същите лекомислени грешки бяха допуснати и по отношение на Западните покрайнини.
Да дадеш „безусловна и безрезервна подкрепа” (при това и непоискана!) за сръбското еврочленство, при положение, че в Сърбия имаш окупирани български територии и българско малцинство подложено на системна национална асимилация/сърбизация е върхът на глупостта.
Едва ли председателката на Народното събрание г-жа Цецка Цачева, е имала предвид някакви дълбоко осъзнати и премислени български национални интереси, когато го даде пред сръбската си колежка Славица Джукич-Деянович. Нейното изказване по скоро беше в изблик на югославски сантимент от времето, когато българските младежи отчаяни от комунизма, имаха някаква друга, идеализирана представа за Югославия като западен остров на свободата и демокрацията.
Дълго след разпадането на Югославия, след Сараево, Сребреница, Източна Босна и Косово, новоизлюпилите се български „европейци” се възмущаваха, не от сръбските военнопрестъпници, а от НАТО и САЩ, които вдигнаха самолетите, за да спрат започналото етническо прочистване в Босна и на Косово.
Югославия безнадеждно и закономерно се разпадаше. Всички югославски народи и малцинства си поискаха свободата и независимостта и с подкрепата на демократичния свят я спечелиха с огромни жертви и разорения.
Само българските политици нямаха кураж да си поискат Западните покрайнини, въпреки че имаха всички основания да го направят. Наивното, почти детско очакване, че когато Сърбия влезе в ЕС, границите ще паднат и всичко ще си дойде на мястото, напълно се провали. Тази „политика” един български президент я нарече „инвестиция в бъдещето”!? За съжаление, тогавашното мъгляво бъдеще е сегашната действителност, която по нищо не се различава от миналото.
28 октомври 2020. Две десетилетия след бомбардировките и подписването на Кумановското споразумение, 250 депутати в сръбската скупщина в хор полагат клетва, че „…ще се посветят за опазването на Косово в рамките на Сърбия”. След толкова пролята кръв и извоювана свобода и независимост, Косово няма как демократично да се върне в „рамките на Сърбия”. Но и Сърбия с такива депутати няма как да влезе в рамките на Европа.
Оказа се, че идеята за демократизацията на Сърбия и решаване на етническите проблеми на малцинствата в демократично избрани институции на сръбската политическа система, е била наивна илюзия на мечтатели. Ако Сърбия искаше да интегрира малцинствата, включително и българското, тя щеше да ги вкара в политическата система, където те да изразяват своята политическа воля и да поемат политическа отговорност за своето развитие и за бъдещето на страната.
Сърбия не успя да промени националната си парадигма. Въпреки разпадането на Югославия, на СССР, на Чехословакия, въпреки падането на Берлинската стена. Тоталитарните държави, създадени с окупация на чужди територии и народи имат слабостта да се разпадат от момента, в който се заговори за тяхната демократизация. Първата демократична проява е, потиснатите народи, малцинства или дори граждани да я напуснат, независимо от цената. Бяхме свидетели на този закономерен исторически феномен. И обратно, видяхме как насила разделени държави и народи, в условия на свобода и демокрация искат да се обединят, какъвто беше случаят с Германия.
Ето защо днешна Сърбия е застинала във времето и се страхува от демократизацията. Страхът, че в момента, в който военнополицейската машина ще спре и държавата ще се разпадне, не е без основание. Страхът, че демократизацията ще доведе до порицание и осъждане на идеята за сръбска държава от Триглав до Черно море, не само ще бъде забравена и завинаги изтрита от учебниците по история и география, а нейните протагонисти ще понесат не само историческа и политическа, но и наказателна отговорност, не дава покой на днешните сръбски управници.
А българските? Те нямат повече право на грешки. Защото всяка една грешка направена днес, с много по-голяма сила ще ни застигне утре. Най-малкото не бива лекомислено да се разхвърлят с безрезервна и безусловна подкрепа за сръбското еврочленство. Защото членството в Европа не е въпрос на политически пазарлък, а на съзнателно възприети и усвоени ценности. Нека да уточним, става въпрос за Европа на Аденауер, на Робер Шуман и Шарл де Гол, на Митеран и Хелмут Кол. Не на Европа на Лойд Джордж и Клемансо. Става въпрос за нова ценностна система и нова философия на управление. Едвам тогава ще имаме моралното да искаме подкрепа от нашите европейски партньори за падането на Берлинската стена при Стрезимировци и те няма да имат морално право да ни откажат. /БГНЕС
——————–
Иван Николов, председател на Културно-информационния център на българите в Босилеград. Анализът е написан специално за БГНЕС.
Източник: bgnesagency.com
Издвој новости на српском
