По югославско време не знаехме какво е това 24 май. Той беше затулен някъде в сянката на 25 май – рожденият ден на другарят Тито. Та тоя 25 май комунистите го бяха нарекли още и Ден на младостта. Югославски художници на конкурси правеха щафетни палки символизиращи братството и единството на югославските народи и народности, необвързаността и сляпата вяра и послушност към Тито и Партията.
Един горе-долу свестен словенски художник предложи едно идейно решение за щафета във формата на, да прощавате, мъжки полов орган. После не знам какво стана с художника.
Младите, обединени в Съюза на югославската социалистическата младеж тичаха, според думите на майка ми, като „изветрели“ от Триглав до Гевгелия, предаваха Титовата щафета от ръка на ръка и на 25 май на централното тържество на стадиона на Югославската армия, я предаваха на Тито, който, ако щете вярвяйте, според думите на моята учителка, трябваше да остане безсмъртен и вечно млад.
Въпреки че той вече беше почнал да си пикае в памперсите.
Както и да е, но за „ретроградния“ български 24 май на фашистка, просъветска и варшавска България и дума не можеше да става. Не че и в България е било по-добре.
В църковното „календарче“ на 24 май с червено бяха записани някакви си „Св. Чирило и Методийе“, ама прогресивните селяни и граждани казваха, че тоя ден не е кой знае какъв празник и може да се впрягат кравите и да се сади „садевина“.
Само посветените знаеха, че не бива да се чества Деня на българската просвета и култура за да не се утвърждава българският език и писмо. Щото верните босилеградски другари на Тито, Кардел, Ранкович и другата комунистическа паплач, бяха твърдо решени първо да ни направят най-напред на югославяни, а после и на сърби.
Когато югославската мъгла се поразсея от западните ветрове и се появиха наченките на българското движение, в Босилеград се появиха и първите плакати за 24 май.
След известно време, КИЦ „Босилеград“ направи първото честване на 24 май в с. Извор, в черквата „Св. Троица“, там, където е поникнало първото килийно училище и монументалната черква като първи знаци на българското Възраждане в Краището.
След нас тръгнаха полицейските патрулки, след тях попа и владиката Пахомий който ни посъветва да си намерим друго място за честване на 24 май и ни в клин, ни в ръкав, с трепереща от справедлив сръбски гняв брада, по радио Босилеград обяви, че гостите от България не са добре дошли в с. Извор и черквата „Св. Троица“?!
Според неговия вкус, тия чествания бяха прекалено български и европейски и даде своите наставления на кмета да ги „поразблажи“ със оглушителна чалга от тонколоните окачени в притвора на черквата, докато от страни в двора под джанката цвърчеха плескавици и „зайчарска“ бира, а децата от танцовия състав по чорапи друсаха „сръбско коло“ на ливадата.
Въпреки това, ние все намирахме начини да ангажираме децата с 24 май в с. Извор и да провокираме училищните власти да почнат да мислят по въпроса.
Дойде и това време – след трийсетина години учителска практика, на пук на КИЦ-а, директорът на гимназията „за първи път“ обяви честване на Деня на българската просвета и култура и претенциозно го кръсти „Тържествена академия по повод 24 май“! По същото време, учениците от „бугарските“ паралелки, превеждаха сръбските учебници по време на учебните занятия и си подаваха хвърчащи листчета с копирани български страници.
Дотук добре.
Само дето си останахме само с това. Вместо наистина да поработят за българската просвета като се покаят и отрекат от югославският и комунистически демон който още вирее в душите им, вместо да дадат шанс на обучението на майчин български език и усвоят най-ценното от българската култура, за да възпитават децата в националните ни ценности и добродетели, честването на 24 май в Босилеград се превърна в екзотична едночасова културна програма подготвена от Столична община.
Вече следващият учебен ден отново ще започне по програмата на Сръбското министерство на образованието. Учениците прилежно ще зубрят уроците за Вук Караджич, Доситей Обрадович, за Радомир Путник, за битките на Цер и Колубара, за Топлишкото въстание. Е, ще има и по някой урок за българските окупатори, фашисти и хитлеристи, за българските зверства в Бойник и други такива брътвежи.
Едва ли някой ще обясни на босилеградските ученици, че старобългарският език е бил третият класически език на средновековна Европа. И че днес пак е един от официалните езици в Европейският съюз.
Никой няма да им каже, че френският учен проф. Роже Бернар е казал: “Спасявайки делото на св.св. Кирил и Методий, България е заслужила признателността и уважението не само на славянските народи, но и на света. И това ще бъде така, докато човечеството влага истинско съдържание в думите напредък, култура и човечност…”
Никой няма да припомни думите на големият руски учен акад. Дмитрий Лихачов: „В мрачната епоха на османското владичество българската държава изчезва от политическата карта на Европа, но остава “Държавата на духа”, чиито основи са поставени от азбуката и езика на Кирил и Методий“.
И че Светите братя Кирил и Методий са от български произход и че 1980 година папа Йоан Павел ІІ ги обяви за съпокровители на Европа.
Иван Николов
Издвој новости на српском
