За заплатите, границата и изборите

„Тогава видях, че мъдростта превъзхожда безумието, Както светлината превъзхожда тъмнината.” (Еклесиаст 2:13)

Много пъти съм си задавал въпроса – защо се търпи това много лошо положение на българите от двете страни на тази измислена граница между Кюстендил и Босилеград? Защо кюстендилският край е един от най-обезлюзените в цяла България и там живеят предимно пенсионери и хора с ниски доходи, а в пограничните села няма живот? Защо босилеградският край е може би с най-много безработни в цяла Сърбия и половината от жителите му „ги няма”, нищо че по документи се водят, че живеят там? Защо хората получават по-ниски заплати откокото в други краища на Сърбия?
Отговорът не е прост и не е само един. Ако за Босилеград можем да кажем, че това е резултат от дългогодишна умишлена политика на централното ръковоство на Югославия и Сърбия, то какво да кажем за Кюстендил? Как да си обясня факта, че при разговор с кмета на града – моя приятел Петър Паунов – разбрах, че почти половината град „го няма”. Там е по документи, но на практика го няма.
Членството в Европейския съюз е нещо прекрасно. Лично аз не споделям мнението, че то ни е отнело нещо на нас, българите. Напротив, дава ни несравнимо повече, отколкото ни взема. Затова е добре след смекчаване на шовинистичния тон в Белград, в условията на реално зачитане правата на българското малцинство в Сърбия и чак след решаване на всички нерешени двустранни въпроси по разумен и исторически справедлив начин, България да подпомогне бързото присъединяване на Сърбия към Европейския съюз.
Европейската солидарност е онова нещо, което може да помогне както на Кюстендил, така и на Босилеград. Който не вярва да погледне Кюстендил, за да види колко много се е променил към по-добро. За това спомага не само членството в Европейския съюз, но и добрият кмет, както и наличието на достатъчно много свободни граждани, които да имат своя позиция и да я отстояват без страх и без послушание.
Само така може да започне да се решава, макар и бавно, проблемът с ниските заплати. Защото няма как да сме еднакви когато едни държави в продължение на векове са вървели напред, а ние бяхме почти 500 години под османско владичество и още 50 години под комунистическа диктатура. Няма как за 5 или за 10 години да достигнем същите заплати и социални придобивки като тези в Германия и Англия. А и не е справедливо. Затова по-нетърпеливите наши сънародници вече емигрираха, а другите останахме с надеждата, че наистина мъдростта побеждава безумието. Не знаехме обаче колко време ще й е необходимо, за да го направи…

П.П. Не може и без кратък коментар на вчерашните избори за Народно събрание в България. Според мен изводът от тях е, че няма нова надежда. Дилемата беше дали да се направи една или две крачки назад. 15% от всички българи гласуваха за ГЕРБ и избраха първото. За всички партии, които влизат в Народното събрание заедно обаче са гласували едва 1/3 от българите. Другите 2/3 не са гласували за нито една от тях. Дано никой от новите управници да не се възгордее, а да предложи да се приеме общонационален план за развитие на България в следващите 10-20 години, защото ако не знаем къде искаме да отидем, няма да отидем никъде. Поздравления и за тези над 300 души, които гласуваха в секцията в Босилеград с надежда и с почти вековното очакване светлината да победи.