Задочен поглед на нашето безвремие

0

През осемдесетте години  на минали век Партията изпращаше „обществено-политически благонадеждните“ селски ергени и моми в политическите школи в Кумровец и Лесковец. Оттам се връщаха обучени да преподават марксизъм на бабите по селата и да воюват срещу останките от „буржоазната култура“ – баячките, „оратниците“ на Поклади и баниците през Прощена неделя. Така надъхани с името и делото на Тито, те на връщане от „пазара“ в петък следобед се наливаха с „Нишко пиво“ пред селският магазин, пикаеха до дънера на най-близката джанка и с часове разтягаха локуми за международната политика, югославското самоуправление и колко бил лош животът в България.

По същото време, родителите им мъкнеха шарените торби от Кюстендил с по-евтини гумени опинци, памучени гащи, захар, ориз, тахан халва и бутилка олио.  

Ние които си губехме времето да четем „Архипелаг Гулаг“ от Солженицин, „Задочните репортажи“ от Георги Марков и вместо бира и „Морава“ без филтър купувахме списанията „Дуга“, „Старт“, „Нова ревия“ а нощем слушахме „Гласът на свободна Америка“ бяхме наясно, че комунизмът, СССР и Югославия си отиват и нищо не може да ги спаси.

Другите, вторачени в „Дневникът“ на РТС,  „Политика“, „Вечерни Новости“ и „Борба“ бяха убедени, че Тито ще живее и след смъртта си напук на всички природни закони, че Югославия и движението на необвързаните са по силни от САЩ и СССР взети заедно, че в Словения и Хърватия ще настъпи глад и мор заради забраната на износ на сръбска пшеница, че Сърбия и Черна Гора няма да се разделят и никога няма да дадат Косово – „люлката на сръбската държавност“.

Така надъхани хората отиваха на война с довчера „братските югославски народи“ и народности а понякога и с роднините си. Титовите генерали обстрелваха Сараево и Дубровник и убиваха данъкоплатците които им плащаха заплатите и на които се бяха заклели, че ще ги защитават с цената на живота си.  

Десетки автобуси със залепени на стъклата плакати на Милошевич или Драшкович зад които надничаха екзалтирани свръх-сръбски патриоти от цяла Сърбия се сливаха  в Белград да подкрепят ту Милошевич, ту Драшкович. Лепа Брена се връткаше на  стадиона на ЮНА и чуруликаше „От Вардара па до Триглава“.

Опомнянето започна когато докараха първите ковчези от Хърватска и Босна, въпреки че по РТС непрекъснато повтаряха, че „Сърбия не е във война“. Оцелелите се завръщаха психически разорени а някои не издържаха на спомените и сами сложиха край на живота си.

Защо, по дяволите, историята се повтаря по един и същ начин? Нима човешката памет е толкова къса и никой не може да събере две и две и да си извади някаква поука?

Вместо култът към Тито и Милошевич, днес се тачи култът към Вучич. Отново десетки автобуси от провинцията се стичат на предизборните митинзи в Белград и Нови Сад, отново екзалтираните маси размахват знамена, портрети и транспаранти, ръкопляскат, скандират и се редят на опашка да си получат сандвича и бутилката с вода. Медиите отново бълват пропаганда с езика на омразата и насъкват всички срещу всички.

И докато масите отново истерясват след „вождовете“ които потопиха в кръв и огън Хърватия, Босна и Косово и се радват на всеки преждевременно разписани избори, не заради свещеното си право на глас, а заради надеждата, че ще ги запишат в избирателната комисия за да си получат сандвича и надницата. И да могат, след края на изборния ден, изобилно да се почерпят с „Нишко пиво“ и да се изпикаят до дънера на същата джанка до селския магазин както едно време.

И пак по същия начин ще разправят колко е лош животът в България, ще псуват че им бави българското гражданство, младите ще следват на държавни разноски в България, ще дават мръсна газ на западните коли внесени на български лични документи, но по сватби и веселби ще реват „Ко да ми отме из моје душе Косово“, ще записват децата си в сръбските паралелки и мазохистки ще гласуват за сръбските радикали обсебени от идеите на 19 век, а не от идеите на съвременна демократична Европа.  

Иван Николов  

Предишна статияОбщинско състезание за декламатори – „Поете народни”
Следваща статияТази година не е нужна пререгистрация на селскостопанските домакинства
Иван Николов
Иван Николов е роден 1959г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е няколко стотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член е на Македонският научен институт и на Световният парламент на българите. Носител на наградата „Европейски гражданин за 2016“

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.