През осемдесетте години на минали век Партията изпращаше „обществено-политически благонадеждните“ селски ергени и моми в политическите школи в Кумровец и Лесковец. Оттам се връщаха обучени да преподават марксизъм на бабите по селата и да воюват срещу останките от „буржоазната култура“ – баячките, „оратниците“ на Поклади и баниците през Прощена неделя. Така надъхани с името и делото на Тито, те на връщане от „пазара“ в петък следобед се наливаха с „Нишко пиво“ пред селският магазин, пикаеха до дънера на най-близката джанка и с часове разтягаха локуми за международната политика, югославското самоуправление и колко бил лош животът в България.
По същото време, родителите им мъкнеха шарените торби от Кюстендил с по-евтини гумени опинци, памучени гащи, захар, ориз, тахан халва и бутилка олио.
Ние които си губехме времето да четем „Архипелаг Гулаг“ от Солженицин, „Задочните репортажи“ от Георги Марков и вместо бира и „Морава“ без филтър купувахме списанията „Дуга“, „Старт“, „Нова ревия“ а нощем слушахме „Гласът на свободна Америка“ бяхме наясно, че комунизмът, СССР и Югославия си отиват и нищо не може да ги спаси.
Другите, вторачени в „Дневникът“ на РТС, „Политика“, „Вечерни Новости“ и „Борба“ бяха убедени, че Тито ще живее и след смъртта си напук на всички природни закони, че Югославия и движението на необвързаните са по силни от САЩ и СССР взети заедно, че в Словения и Хърватия ще настъпи глад и мор заради забраната на износ на сръбска пшеница, че Сърбия и Черна Гора няма да се разделят и никога няма да дадат Косово – „люлката на сръбската държавност“.
Така надъхани хората отиваха на война с довчера „братските югославски народи“ и народности а понякога и с роднините си. Титовите генерали обстрелваха Сараево и Дубровник и убиваха данъкоплатците които им плащаха заплатите и на които се бяха заклели, че ще ги защитават с цената на живота си.
Десетки автобуси със залепени на стъклата плакати на Милошевич или Драшкович зад които надничаха екзалтирани свръх-сръбски патриоти от цяла Сърбия се сливаха в Белград да подкрепят ту Милошевич, ту Драшкович. Лепа Брена се връткаше на стадиона на ЮНА и чуруликаше „От Вардара па до Триглава“.
Опомнянето започна когато докараха първите ковчези от Хърватска и Босна, въпреки че по РТС непрекъснато повтаряха, че „Сърбия не е във война“. Оцелелите се завръщаха психически разорени а някои не издържаха на спомените и сами сложиха край на живота си.
Защо, по дяволите, историята се повтаря по един и същ начин? Нима човешката памет е толкова къса и никой не може да събере две и две и да си извади някаква поука?
Вместо култът към Тито и Милошевич, днес се тачи култът към Вучич. Отново десетки автобуси от провинцията се стичат на предизборните митинзи в Белград и Нови Сад, отново екзалтираните маси размахват знамена, портрети и транспаранти, ръкопляскат, скандират и се редят на опашка да си получат сандвича и бутилката с вода. Медиите отново бълват пропаганда с езика на омразата и насъкват всички срещу всички.
И докато масите отново истерясват след „вождовете“ които потопиха в кръв и огън Хърватия, Босна и Косово и се радват на всеки преждевременно разписани избори, не заради свещеното си право на глас, а заради надеждата, че ще ги запишат в избирателната комисия за да си получат сандвича и надницата. И да могат, след края на изборния ден, изобилно да се почерпят с „Нишко пиво“ и да се изпикаят до дънера на същата джанка до селския магазин както едно време.
И пак по същия начин ще разправят колко е лош животът в България, ще псуват че им бави българското гражданство, младите ще следват на държавни разноски в България, ще дават мръсна газ на западните коли внесени на български лични документи, но по сватби и веселби ще реват „Ко да ми отме из моје душе Косово“, ще записват децата си в сръбските паралелки и мазохистки ще гласуват за сръбските радикали обсебени от идеите на 19 век, а не от идеите на съвременна демократична Европа.
Иван Николов
Издвој новости на српском
