Годината била 1682-ра по християнския календар, в началото на март, когато започвала Новата година по мюсюлманския календар. В сараите на Негово императорско величие в Стамбул, султан Меджит Хана ІV (Ловджията) били приети на тържествена ловна церемония Негово превъзходителство върховният началник на султанския лов (mir-i-sikar) и подчинените нему началници „доганджи баши”, които са соколарски главатари, както и най-известните доганджии, т.е. соколари, така и крагуярите, или атамаджаджии, демек ястребари. Началникът на султанския лов трябвало да представи своите най-успешни подчинени и по задължение да предаде определен брой дресирани соколи и ястреби за лов на зайци, яребици, гълъби, гургулици и останалия пернат дивеч. Най-хубавите, най-красивите и най-добре обучени соколи и ястреби султанът задържал за себе си, а останалите подарявал на везирите и другите султански великодостойници.
-Ваше величество – рапортува Върховният началник на султанския лов, – след представянето на най-добрите си сътрудници – соколарски главатари ще Ви представя раята доганджии, дресьори на „шахан” – соколи скитници, „чакър” и „балабан” – ловните соколи, а още и „атамаджаджии”, демек ястребари. Трябва да Ви осведомя, че най-изкусните в този занаят пак са от българските земи и те са от Софийска кааза, от селата Кремиковци, Филиповци, Сестримо, Костенец и Бельово. По техни признания най- добрите между тях са Митрѐ и Никола от село Филиповци и по мое осмотрение моля да бъдат приети за „чакърювенджии” на императорския двор. Моите доводи са, че са най-опитните в обучението на млади соколи и ястреби и обучаваните от тях птици са най-успешните ловци.
Същата година тези двама са записани в императорския регистър за соколари и преминават на императорска служба.
Една година по-рано с ферман на султана соколарите и ястребарите били освобоени от някои данъци и в зависимост от резултатите получавали недвижими имоти – ниви, лозя и овощни градини. Имали право да носят оръжие.
Соколарите от Софийско били принудени да обикалят планините около София, Пернишко и Кюстендил. Ако не представят определен брой дресирани соколи и ястреби на султанския двор, заплащали значителна глоба – такса „мюрде беха”, което е равностойно на цената на умряла птица. По онова време един добре обучен сокол струвал колкото пет овце. Тъй като соколите не правят гнезда, а използват изоставените от гарвани и врани, дори и от орли – в най-недостъпните предели по гори и скали, соколарите били принудени да следят и наблюдават соколите и ястребите от ранна пролет в техния размножителен период, все докато малките не си сменят перата и не са готови за полет.
Има предположения, че тези птици са хващани и по нашите краища. Територията и заселището на част от доганджиите, соколарите, предполага се, че е землището на днешна Дога̀ница, Босилеградско. Макар че писмени следи, подкрепящи това предположение, няма, но пък името ни напомня за онези стари турски времена, когато се ловувало с хищни птици и това доставяло голямо удоволствие на султана, везири, всякакви високопоставени лица и чорбаджии в Османската империя.
Навремето Дога̀ница е имала осем махали. За основател на едната от тях, Метежѐвци, се счита дядо Стоян, дошъл от пала̀нечкото село Метежѐво. Ямка̀рска махала носи името по местността, където е образувана, а за неин основател се смята Спасѐ Църни, син на дядо Рѝста от Метежѐвска махала. Рѐченска махала е разположена в Дога̀нички дол и е най-ниско до реката, първият й заселник бил дядо Коста, дошъл от Цървени град. Името пък на Тънкоръ̀тинци е получено от местността Тънка ръ̀тина, за чийто основател се счита дядо Гьорчьа, преселил се и той от Цървени град. Основател на махалата По̀повци е дядо Геле, дошъл от някое си пала̀нечко село тук. Дядо Пешо от село Ду̀кат пък основал махала Пѐшинци. Рида̀рци е най-голямата махала в Дога̀ница, създадена от дядо Величко, пак от Цървени град дошъл. От село Камик, пак Пала̀нечко, дошъл някой си дядо Стоян, та основал Банкьѐрска махала.
Днеска в Дога̀ница животът замира, повечето от махалите са безлюдни, само тук-таме се срещат възрастни хора, и това е.
Една случка от средата на 19-ти век се разказва и ден днешен от дога̀ничани. На някаква сватба по това време в Дога̀ница били поканени и турци от село Църна река. Отношенията тогава между българи и турци били поносими. Обаче след някоя и друга чаша вино, по време на сватбения обяд, някои от сватбарите поднесли свинско пред турците. Чашата преляла. Турците се обидили на домакините, започнали да ги псуват и ругаят. Сватбарите ги подгонили и убили двама от тях в местността Зелени прѐслап. За това двойно убийство турските власти наложили солена глоба на селото от 500 кьеса. За да я изплатят, селяните взели заем от Сали бег от Кра̀тово, богат турчин. Когато селяните върнали и последните пари на турчина, Сали бег казал, че селото не е заложено, а купено от него. Селяните завели дело срещу богатия турчин. Спечелил го, разбира се, той. Така селото станало един вид чифлик на турчина. Но той нямал право да обработва имотите, а взимал уем, на днешен език казано – рента, под форма на масло и сирене. След неговата смърт наследниците му, както и той някога, прибирали по 600 оки масло и толкова сирене. Това продължило чак до освобождението на България от турското робство.
Днеска дога̀ничани са свободни хора, но пак ограбвани от търговци, матрапази и думбази. Мъката е съща, само формата е друга.
Радко Стоянчов
Издвој новости на српском
