„Няма измъкване от справедливостта, нищо не може да остане незаслужено или незаплатено във вселената, нито в материалния, нито в духовния свят, и ако виновните не платят, тогава ще трябва да платят невинните.”
― Айн Ранд „Атлас изправи рамене“
В една от най-любимите ми книги настъпва фатален миг на разпад, на тотално отвращение и невъзможност да се живее повече така, в който – ще преразкажа – можещите и знаещите, талантливите и безспорните морални победители, почтените хора с призвание, с безукорна репутация, които притежават смели сърца и голяма експертност, умения, инициативност… постепенно изчезват тайнствено от обществения живот.
Ако продължим тази спекулация, приложим я към нашата променяща се реалност и пофантазираме – и у нас ще настъпи или вече е настъпил един преломен момент, когато… имаш нужда от добър лекар, за да ти направи животоспасяващата операция; търсиш качествен електроинженер, който да смени електрическата система в дома ти; искаш да се качиш на междуградски автобус, на влак или самолет, които да не катастрофират по пътя; нуждаеш се спешно някой да ти построи къща, която да не се срине върху ти след 5 години; мечтаеш да гледаш професионални, вдъхновени, качествени театър, балет, опера, концерти и кино, защото все по-често ти се повдига от пошлите и непрофесионални халтури, с които те залива „пазара“; искаш да можеш да си купиш дреха, която да не се скъсва след 2 изпирания и да е ушита красиво; да ядеш в ресторант, където да не ти сервират мазни и стари ястия; а детето ти да учи в нормално и добро училище, където не му пълнят главата с глупости, вместо да се налага да теглиш кредит, за да го пращаш в частно, в което – докато пафкат цигари и слушат чалга – съучениците му си мерят долче-габаните; сънуваш как отново можеш да видиш морето или някой планински връх, вместо бетонените призраци на хотели, с които са покрити едни от най-красивите плажни ивици и доскоро недокоснатите от човешкия „гений“ планински места… но вече не можеш.
Искаш просто да си заобиколен от хора като теб – можещи, морални, знаещи как да работят и как да изкарват честно прехраната си, кадърни и достойни хора, но, като в някакъв безкраен кошмар… всичко това вече ти е отказано и ти се отказва ден след ден, отново и отново. Знаеш, че някъде ги има, срещаш такива всеки ден, споглеждате се съучастнически и се разминавате умислени – чудещи се как да превърнете отново родината си в място, годно за живеене, където тези като вас, от тази същата порода, да могат да продължат да съществуват.
Мечтаеш отново да се събереш със себеподобните си и да направите така, че да живеете заедно в добре уредена държава, която не се отнася с вас като с престъпници, които излежават присъда… Държава, която знае, че се издържа именно от вашия труд, която ви пази и отбранява, която ви лекува и се грижи за вас… Държава, в която нормалните и трудолюбиви хора могат да просъществуват и да живеят добре, просто защото са много добри в нещо и затова ще успеят – без да крадат и да лъжат, без да прилагат „закона на силата“ и без да се подмазват и да блюдолизничат – да спечелят честно достойното си съществуване до една достойна пенсия, която не ги обрича на гладна и мъчителна, унизителна смърт…
В нашата България този момент настъпи. Няма повече толерантност, няма шанс за повече шансове. Хората на улицата днес не са нито само гладни, нито само болни, те са отвратени, там са и нашите деца, които са се върнали за кратко от големите университети на света, където сме ги пратили с тъга да учат, защото тук не могат нито да се реализират, нито да постигнат мечтите и целите си…
Днес те искат да поправят стореното, да подредят къщата, да поставят нещата в България по местата им. Не бива да им пречим! Защото ние не успяхме.
В историята от романа, цитиран в началото на този текст, настъпва момент, когато раздутата гигантска администрация от назначени „калинки“ без образование и уредени роднини/любовници/приятели на големите момчета във властта; празнодумците със съмнителен вкус и морал, завладяли медиите, които лъжат както дишат; конформистите, сменили партийните си пристрастия по няколко пъти през активния си живот; некадърните, но удобни и приближени, подли и уплашени хора, поставени на всяко ключово място в страната; хамелеоните-доносници, които се примъкват винаги на голямата трапеза и получават огризките… са на изживяване.
Всички те са останали сами сред развалините на изцяло блокирания свят. И просто не могат да се справят, защото не умеят нищо! (Романът се казва „Атлас изправи рамене“ и е писан от рускинята Алиса Розенбаум, емигрирала като съвсем младо момиче в САЩ и приела псевдонима Айн Ранд; роман-чудо, станал един от най-продаваните бестселъри на всички времена).
Но безпомощни се оказват не само онези чиновници, които главно пият кафе из мрачните си канцеларии, а и техните шефове – довчера нагли и арогантни, корумпирани, раздаващи „правосъдие“ и унищожаващи човешки съдби, алчни и необразовани, лишени от морал или чувствителност, невъзпитани и неталантливи хора, които са се обградили с охранители и като еманация на богатството и просперитета си, постигнати по задкулисен и нечестен начин, живеят в охранявани и бронирани, железобетонни и грозни жилища, защото се страхуват от „народната любов“… И те не могат да продължат живота си нататък, просто защото няма кой да ги излекува, да им оправи обувките или хладилника, да им сглоби самолет или автомобил, да им построи къща, да им посвири, да им направи торта или да им изпее една хубава песен. Няма кой да го направи качествено.
В романа всички тези унищожители на надеждата… един ден се събуждат в паника и неистово започват да се нуждаят от изчезналите, да ги търсят и да ги молят да се върнат! Защото без експерти, без специалисти, без добри лекари, без опитни летци или отдадени учители, без производители на качествена храна, на лекарства, на дрехи, които умеят да вършат работата си както трябва… дори мутро-бароковите барони и принцесите-златотърсачки, окичени със скъпоценности и обградени с охрана не могат да просъществуват. Довчерашните завоеватели и грабители започват да търсят изчезналите – инженери, архитекти и юристи, учители, лекари, професори, музиканти и писатели, че и добрите шивачи, обущари, шофьори, монтьори, собственици на фабрики и ферми, производители на зеленчуци, месо и хляб… Но най-добрите (които обикновено съставляват едно пренебрежимо на избори малцинство), най-талантливите, най-неподкупните и можещите да вършат работата… просто са си тръгнали, изчезнали са. Почувствали са задух, били са изритани – непожелали да направят комромисите, да заиграят с „лошите“, те просто не са могли да издържат на униженията, на бедността и на агресията повече. И никой не знае къде са.
…
У нас, простете аналогията, също се случи така – 2 милиона напуснаха България и вече търсят щастието си другаде. Но днес, точно днес има надежда. Не само защото тук все още живеят и качествени хора, а защото много се завръщат всеки ден. Най-сетне онова заклинание от приказките – ще идеш да скиташ по света, синко, да се учиш и ще се върнеш забогатял и помъдрял – започва да се сбъдва. Тъкмо както нашите дядовци са учили по световните университети и са се завръщали в родината… и днес една световна криза принудително накара младите да си дойдат у дома.
Та тъкмо те са на протест днес – нашата последна надежда! А останалите, които се включват и припознават протеста – просто ги подкрепят. Това е правилната гледна точка. Днес, за разлика от 2013 г., хората са много бдителни – никой не позволява протеста да бъде „яхнат“. И той няма да бъде. Важното е кой точно ще проведе изборите, за да няма манипулации и стъкмяване на резултати и за да се осигури възможност българите в чужбина да гласуват повсеместно и масово. Тъкмо те могат да променят политическия пейзаж у нас.
Кои са хората, които се разхождат с духовити плакати по площадите ни вече месец? Това са и онези, които са видяли „как се прави“, вдишали са свободния въздух на местата по света, където те ценят заради трудолюбието, качествата, ума или уменията ти. Тези хора знаят „и 2, и 200“, работили са и като сервитьори, и като берачи на плодове, и като продавачи, бармани или секретарки, за да се издържат, докато учат… Някои не са напускали България, но други са били на гурбет като домашни помощници или са гледали възрастни хора, били са шофьори на камиони или таксита… Трети са учили в едни от най-добрите университети по света и са започнали работа в големите корпорации и фирми на западните държави. И сега се връщат, за да ги блъсне още от вратата миризмата на подлост, на нещо изгнило отвътре, на нещо необратимо и дълбоко сгрешено… и да се засрамят от начина, по който нашите политици говорят чужди езици, обличат се или изглеждат; да се запитат къде отиват милиардите европейски пари, които се наливат в чудната и малка България, та тя още да не си е стъпила на краката; да опитат да свършат нещо – елементарно, бюрократично – и да се сблъскат челно с мрачните и враждебни служители, останали вечно на старите си компютри, в офисите си, ремонтирани за последно някъде през 90-те, където по цял ден е „обедна почивка“, летят уморени следобедни мухи и никой не се надява на нищо и не носи предпазна маска…
Може би тези прясно завърнали се непоправими оптимисти вече са опитали да си намерят работа тук, да напишат проект и да кандидатстват по някоя от многобройните новопоявили се програми за подкрепа на малкия бизнес, изкуството или свободните професии, да вземат безлихвен кредит или по някакъв друг начин да свалят от раменете си непосилната финансова тежест на кризата… И не са успели, защото тук нищо не става просто така – по лесен и логичен, честен начин, без връзки, без „да имаш човек“, без да те унижат или да опитат да те купят, без да си „дал едни пари“ или някой да се е обадил за теб. Сякаш личното ти CV, качествата ти, постигнатите досега резултати, опитът или експертизата ти, наградите ти, образованието ти и специализациите ти или изобщо – животът ти досега – излекуваните пациенти, написаните книги или статии, изиграните роли, написаните, изсвирени или изпяти песни, заснетите филми или предавания, направените проучвания, преподадените уроци и изнесените лекции, построените къщи, ушитите дрехи и обувки, спечелените дела, отгледаните животни, написаните компютърни програми, засятите ниви, омесените хлябове – не са достатъчен гарант, че си подходящ за тази работа или онази програма!
Не, не са, не и тук, ти казват мрачно онези хора в офисите с мухите, които са сякаш извадени от роман на Кафка, тук не става така! За чиновниците с купени дипломи и дебели връзки нищо не произлиза естествено от добре написаната, богата и впечатляваща биография или проект – те са свикнали да преписват и несъмнено смятат, че всички са били тройкаджии като тях в училище, затова и не се доверяват на измислената и обоснована от теб идея. Те искат други, по-материални доказателства – като например една част от онези пачки с банкноти от по 500 евро, само че да са лично за тях, в пликче – като заслужена с мъките им част от „баницата“, с която шефовете им строят безвкусни къщи като хотели и си купуват безбожно скъпите и грозни (като погребални) черни коли.
Те искат „парче от баницата“, „изгода“, „облага“, „келепир“, „кяр“ – те не искат честна възможност да изработват парите си и да се развиват, да се самоусъвършенстват и да стават по-добри в работата си, не – те искат просто да бъдат част от „схемата“!
Но бюрократите на щат не са се самопоставили и самоизмислили. Те са творение на окопалите се като за последно във влажните си гигантски офис-столове от изкуствена кожа потни шефове – онези, които са докопали цялата „баница“ и носят часовници за по 14 000 евро, имат джакузи в спалните си в бетонните и грозни постройки, издигнати напълно незаконно върху земя, купена на скандално ниски цени…
Хора без морал, но и без вкус, чийто свят се е свършил някъде след първия приет подкуп и днес те са озлобени и безпомощни жертви на собствените си схеми, заложници на своята хитрост, затворници в собствените си домове.
Всички тези, каращи бронирани черни джипки, мерцедеси и аудита симпатяги, които надуват чалгата през отворените си прозорци, шофират бързо, опасно и яростно, носят злато по вратовете и дебелите си китки и не говорят нито един чужд език… са хората, които разграбват системно държавата, използват данъците на данъкоплатците и всички европейски средства като пачки от своя личен портфейл, като „раздават“ помощи, добавки и пенсии, уволняват свободомислещи журналисти, „плащат“ за това или онова. Те не са изработили един лев през живота си! Те не са създали нищо. И за това, скъпи читателю, не е виновен оня, дето я яде тази прословута „баница“, а онзи, който му я дава.
Та да не се окаже, че се събуждаме с усещане за дежавю и тежък махмурлук на сутринта след изборите, оглеждаме се и виждаме в огледалото пак същото отражение (защото политиците са си наш образ и подобие, нали – ние си ги избираме уж да са като нас и искаме да са такива, както и ние да сме като тях)! Новите партии, които набират огромна популярност днес и са слезли от телевизионния екран или са отлюспени от едни други, съвсем не нови, а столетни партии… не са нещо различно, те са същото – вълкът, онзи дето козината си мени, но нрава – не, финансиран със същите пари, част от същата игра. И изобщо не бива да се заблуждаваме и да се оставяме да ни подхлъзнат – нищо, че са се преоблекли с дрешките на бабата-революционерка на Червената шапчица или го играят свободолюбиви любимци на народа – този народ, който те същите неуморно заливаха с долнопробност вечер след вечер от малкия екран и така създадоха нови „морал“ и „естетика“ – отвратителния „морал“ и отвратителната естетика на мутро-чалгата.
Много важно е, ако не харесваме наличното – да създадем скоростно алтернативно политическо представителство, а ако не можем – да гласуваме за онези, които най-много ни допадат и най-много приличат на нас в огледалото. Но да внимаваме, много да внимаваме. Ето един ориентир – да се вслушаме внимателно в текстовете на песните им – по тези текстове най-добре ще ги разпознаем!
За скептиците – малко данни. Това са фактите, колкото и да ни е отвратително, неприятно и срамно, а когато фактите говорят – и боговете мълчат.
България е най-корумпираната държава в Европейския съюз.
„България отново е най-корумпираната страна в ЕС, показват тазгодишният Индекс за възприемане на корупцията на „Трансперънси интернешънъл“., в. „Дневник“ 23.01.2020
България е най-бедната държава в ЕС.
„Българите остават най-бедните в ЕС сочат най-новите данни за потреблението в Евросъюза по данни на Евростат. Така беше и през 2019, и през 2018 г.“ в. „24 часа“, 18.06.2020
България е първа по смъртност в ЕС.
„България е страната с най-високата смъртност в света, показват последните данни на Световната здравна организация. Коефициент на смъртността в страната е 15.433 %. Според СЗО причините за смъртта в България са същите като тези в другите европейски страни, включително заболявания на сърдечносъдовата система, неинфекциозни заболявания (заболявания на кръвоносната, храносмилателната или дихателната система) и ракови заболявания.“, в. „Сега“, 28.02.2020
България е и най-нещастната страна в ЕС.
„Румъния и още 155 страни са обект на изследване на ООН, според което щастието живее на север. Гражданите на Финландия се чувстват най-доволни от начина си на живот. В топ 3 по усмивки са и Дания и Норвегия. На противоположния полюс, на 97-о място, е България. Страната ни е най-нещастна в Европейския съюз.“ Нова телевизия, 2019 г.
Българските ученици са най-неграмотни в ЕС.
„България е на последно място в Европейския съюз по общи резултати на учениците на международния тест PISA, който беше представен във вторник от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (OECD).“ в. „Капитал“, 3.12.2019
Българските медии са най-несвободни в ЕС.
“През 2019 г. България затвърди своето непрестижно 111 място в класацията на „Репортери без граници“ за свобода на медиите и пресата, предаде репортер на БГНЕС. То ни нарежда на последно място в Европейския съюз и на Балканите. Поставя ни в компания на африкански държави като Етиопия, която в същия този доклад за 2019 г. е посочена като държава с огромен напредък – скок с цели 40 места напред, за да ни изпревари.” БГНЕС, 2019
А последното, знаем, води до информационна мъгла, до подмяна на истината, до огромни манипулации, до промиване на мозъците на целия народ, който не присъства лично на Орлов мост и до… изборни резултати, които отново ще ни върнат там, откъдето започнахме този протест.
…
„Когато увехне цветето, преди да разцъфти,
когато падне птицата, преди да полети,
когато мракът светлината затъмни.
Когато спре земята, преди да се завърти.
Когато те препънат, преди да си прекрачил ти,
когато те ударят, преди глава да вдигнеш ти,
когато ти се плаче, преди да си отворил ти очи,
когато ти се пее, а започваш да крещиш…
Нека бъде светлина!
Нека има цветя!
Нека бъде любовта!
Нека има деца!
Когато се удариш в решетката на свойта свобода,
когато мразиш силно, а мечтаеш любовта.
Когато падаш, и си мислиш, че летиш.
Когато ти се пее и усещаш, че мълчиш.
Тогава…
Нека бъде светлина!
Нека има цветя!
Нека бъде любовта!
Нека има деца!“
Ето това е текстът на една песен на Васко Кръпката и Подуене блус бенд, която пеех като ученичка на площада и която сега пеят нашите деца – пак на площада. Дано поне внуците ни я изучават само в учебниците по музика, където тя заслужено попадна.
Атлас, време е да изправиш рамене.
Източник: offnews.bg
Издвој новости на српском
