Тамо някъде в Мизия, край река Огоста, през Средновековието, преди да са дошли османците на Балканите, живяло семейството на Петко и Преда. Живяло накакси, свързвало двата края – малко земеделие, малко риба, повече труд и пот – така хората лъгали дните и животът вървял. Един ден Петко откарал биволите си край реката да пасат и да се разхлаждат по водата, широка мера и трева в изобилие. По мерата пасло и стадото биволи на местния чорбаджия, Тончо. В борба за разгонена биволица любимият бивол на Петко бил убит от един от биволите на Тончо. Петко искал да се разбере някакси с Тончо за бивола – чорбаджията да му го плати с пари, жито или пък да му даде един от своите биволи.
-Така било речено – да имаш загуба! И толкоз – оправдавал се Тончо. – Ако е умрял, кой ще ти надомести щетата?! Виждаш, Божа работа! Имал си шамар, не е лесно, но аз не съм виновен… биволска му работа! То човек човека убие, та бивол – случило се!
Тъгувал човечецът няколко дена и една сутрин казал на жена си да посъбере от покъщнината, да нахрани коня, че късно вечерта ще потеглят към Влашко.
-Но в огнището огън да има! – заръчал стопанинът.
Това били мъжки времена. Жената нямала право нито да пита, нито да роптае. Мъжът е казал какво трябва да стане – и толкоз! Забрали децата, натоварили коня, Петко напълнил кандилницата с въглени и потеглили на север, към Влашко. Било около Петровден, полето – море от зрели жита, току-що чакали сърп. Петко дошъл до голямата нива на Тончо и казал на жена си:
-Предо, ти с коня и децата вървете напред, аз имам малко работа тук… ееей горе ще ви настигна.
Спрял. Смачкал няколко стръка узряла пшеница, изсипал върху нея въглените, духнал няколко пъти и сламата пламнала. Изскубал още една ръкойка, запалил я и след десетина крачки я хвърлил върху узрялата пшеница. И така няколко пъти. За секунди цялата нива била огнено море. Петко свалил шапката, прекръстил се и се затичал да догони Преда.
……………………………………………………………………………………………………………………………
Васил бил правнук на Петко и Преда. Тук, във Влашко, всички му викали Василеску, а жена му била Флорика, демек Цвета. Васил много-много не се разбирал с братята си, постоянно били в свади, които често пъти свършвали с побои.
-Стопанке – казал Васил на жена си, – дай да се махаме оттука! Виждаш ли тия настървени вълци – ще ни удушат… а пустите комари ще ни изпият кръвта без време. Я, дай да напуснем това проклето Влашко, да минем Дунава и някъде в България да се заселим. То наистина там турчин беснее, но все пак ще намерим някое спокойно местенце и там гнездо да свием. Виж, девет живи деца отгледахме, Никола, най-големият, вече е на тринайсет години, момчурляк, след някоя година ще го женим, българка за жена да си вземе – руса, висока, работлива! Вие тука всички сте с тъмни коси и мустакати. Ще отидем някъде, къде гора има – през зимата с дърва да се греем, а не с царевичак и сухи фъшкии.
Решили. Тръгнали. Със седмици пътували.
-Ето тук ще се заселим! Виж – отсреща планина, зад нас – гора, пред нас – поле, а и рекичка има… Един местен ми каза, че това е Соволяно, близо до Кюстендил, до Чифте баня, топла минерална вода имало, лекувала всичко, а комари няма. Красота!
Най-сетне Васил и Цвета се отървали от влашките имена и от комарите влашки, едри като врабци – с тояга да ги трепеш!
Син им Никола израстнал висок и силен момък, красавец. Дошло време за женитба. Взел си тука, местна, за невеста. Турските заптиета му се чудели и удивлявали на снагата, силата и пламенния му поглед. Узун го нарекли, висок човек, снажен. Това прозвище и той приел. Наговаряли го да го заведат в Стамбул – на султана да слугува:
-За много пари, бе, аркадаш! – викали му турците.
Никола не приел. Един път, два пъти, няколко пъти човекът отказвал. Но чума завърлувала в Кюстендилско. Една пролет, в началото на 16-ти век събрал жената, децата и нещо малко покъщнина и се заселил тука, до друга река, до големите брестове. Турците и тука го намерили, тука, до големите брестове, в Брестница. Така нарекли мястото на неговото заселване. Пак увещания, пак разговори, обещания за пари… военна кариера. Нещата станали сериозни, но и предизвикателни. Приел. Двадесет години бил слуга в султанските конюшни. Дошъл в Брестница със султански ферман, в който пишело, че имал права на военен човек и земята на него и неговото потомство били освободени от данъци. Ето това му била наградата за прослуженото време в султанските конюшни.
Когато овчари и юруци дошли със стадата си горе по Църноок и започнали да правят пакости из неговите имоти, като човек на империята, помолил властите да му изпратят едно въоръжено отделение за помощ, защото с хубаво не могъл да защити имотите си. Стражата разгонила овчарите, а един от тях, най-опърничавия, го убили. Мястото, където е убит, днеска се нарича Юручки гроб. А легендата разказва, че по неведомите пътища Божи, по преселвания и несрети, по възмездия и чудеса, тоя юрук бил потомък на чорбаджията Тончо, чийто бивол убил бивола на прапрадядо Петко… Та знае ли човек…Пакост пакост унищва, правдата правда намира…
Родът на Никола станал толкова голям, че от неговите наследници се създали някои от днешните махали на Брестница. В негова чест първата махала, която е основал той, днеска се нарича Узунова махала. Това фактически е центърът на селото.
В днешна Брестница има находки от старини преди заселването на дядо Узун. Останали са белези от стара крепост, църква и манастир. Освен тези забележителности, намерени са на три места стари гробища в Радойно присое, Шойн рид и при Чорбаджийска махала. През 1864 година на основите на стара манастирска църква построен е манастирът „Свети Илия”.
От село с богата традиция, село на занаятчии, ковачи, тепавичари, воденичари, село родило и възпитало учени, знатни хора, пръснати навсякъде по света, днеска Брестница е село със стихващ живот, който крепят няколко възрасти семейства.
Без брястове.
Радко Стоянчов
Издвој новости на српском
