„Всички човеци сме еднакви” – ме убеждаваше наскоро един познат, който работи в международния отдел на една голяма държавна компания. Добави два много силни аргумента – как българите като отидели в „западните” държави за нула време свиквали на правилата и ставали „други хора”, по-изрядни граждани дори от местните. И обратно – как когато високопоставени представители на тия „западни” нации, богати и важни люде, дойдат в България се чувстват като „отвързани кутрета” – беснеят и щуреят ден и нощ, направо и те стават „други хора”. Тезата на моя познат продължи с иначе логичното „кучето скача според тоягата”, демек – където има правила всички хора ги спазват, където няма справедливост и винаги можеш да минеш „между капките”, всеки си прави каквото си иска. И накрая това травмиращо разсъждение завърши с извода, че ние на Балканите сме обречени заради трайните изменения на нашите характери – свикнали да сме винаги на опашката след някой от големите и да правим чупки в кръста.
Вече се бях заредил с много аргументи да опонирам как това е вярно, но само на теория, как всъщност почтения човек навсякъде си е почтен човек, а говедото – говедо. Как бедния може да е много по-ларж от богатия и как чуждия човек може да ти помогне много повече от този, който ти е роднина, или когото мислиш за най-близък. Как обикновено те предават тази, в които си готов да се закълнеш, а ти помагат тия, от които никога не си го очаквал. Как не всеки превива гръб пред силните на деня и как все пак има хора, които са готови да се борят докрай. И точно тогава по телевизията показаха един миньор. Този човек изглеждаше като бежанец от Ислямска държава – мръсен, небръснат, брадясал безформено, с изпокъсани дрехи. До него беше Омбудсманът на България Мая Манолова, която беше отишла да се бори за неговата заплата, защото не стига, че е мизерна, но я вземали от дъжд на вятър. И когато го питаха за проблемите, това същество, превито на две каза: „Няма проблеми, при нас всичко е нормално, заплатите се изплащат навреме”. Доплака ми се. Същите тези миньори, които идваха в София и сваляха правителства, които осветяваха сенките в нашите мозъци с фенерчетата на своите каски, днес са превърнати в бледи сенки на хора. А дали само те? Май всички ние станахме сенки на себе си. Страхът е най-лошия съветник. И в София, и в Босилеград, и в Москва, и в Рака. Важните дела се вършат от смелите хора. А другите обясняват колко смелите са били свестни…след като си отидат от тая грешна Земя.
Та така – не всички човеци са еднакви, не всички…
Стефан Иванов
Издвој новости на српском
