Той не показваше смущения, той не показваше страх. Стоеше на брега и с топлия си поглед изтриваше пространството помежду ни. Чувствах, че е тук, но беше съвсем, съвсем далеч.
Наблюдавах, как замислено стъпва по въображаема линия, която разграничава сушата и реката. Гледах очите му, които не спираха да се усмихват, в които гореше топлина, и все се стараех да надникна в съзнанието му и да разбера причината за нея. Забравях, че всъщност аз я създавам. Беше на крачка разстояние от мен, но не успявах да го докосна, да го почувствам,.. защото в момента, когато му подавах ръката си и той я поемаше с любов, и всичко изглеждаше като реалност, аз си спомнях, че въображението не предава топлината на човешката плът. Спомнях си за онази вечер, когато говорехме за дъжда, за пролетта, за птиците, които умират пеейки последната си песен, когато наблюдавахме звездите в тишина. Пътувахме през безкрайното пространство, разгръщахме цялата Вселена. Нищо не нарушаваше този момент, освен времето което изминаваше неусетно и безчувствено. Дълго стояхме така, погледите ни мълком бяха приковани към далечината, той знаеше колко много обичам звездите. И с присъствието си обогатяваше тези моменти на вечна красота. Знаех, че нищо не е постоянно, че всичко подлежи на дълбоки коренни промени, че това ще е минало както и светлината на звездите които наблюдаваме. Но аз исках всеки общ миг да сияе в съзнанието ни с техния блясък. Каза ми, че тези моменти за него винаги ще са повече от спомен. Затова избрахме една звезда, където мислено всеки път ще отиваме, където ще се срещаме безпрепятствено. Там създадохме свой свят. Устроихме го така, че птиците не умират и винаги е пролет. Там съществуваха безкрайни зелени ширини, прекрасно ухание на вечни цветя, спокойствие, което завладява душите, любов, която подарява криле. Там бяхме сами, но щастливи. Превръщахме се във вятър и бяхме свободни. Ставахме могъща река, носена по собственото течение на съдбата. Управлявахме с всеки миг от животите си. Бяхме време и съдба, бяхме създатели и унищожители на правила. За нас не съществуваха ограничения. Любовта ни беше вечна в безкрайното пространство. Обещахме, че ще пазим нашия свят, че винаги когато пожелаем да бъдем заедно, ще отправяме погледи нагоре към небето, и те ще се срещнат някъде далеч. Казах му, че реалният свят ще му помогне да намери мен, а аз- да не забрави вълшебството. Вечер, чувам как вятъра шепне и чувствам неговия глас как навлиза в съзнанието ми. Започва да ми разказва за далечни светова и аз поглеждам към звездите. Погледите ни се срещат. Целият свят започва да се забавя и превръща в спокойствието на неговите движения. Времето спира за миг. Неволно затварям очи, дълбоко поемам дъх и пътувам, летя към звездите, към нашия свят. Бягам от тази студена и празна действителност, където винаги ще изглеждам недосегаема за другите, защото няма да позволя никому да проникне в моите светове и да ги опетни с присъствието си.
От тогава, аз всяка вечер се изолирам от този свят, отправям се към нашето място на безкрайност, постоянство и любов. Там, той винаги ме чака спокоен на брега, но е съвсем, съвсем далеч.
Радица Божилова
Издвој новости на српском
