Становище на учени от Института относно идентичността на българите в Сърбия

Становище на учени от Института за исторически изследвания
при Българската академия на науките по повод спекулациите,
с които се оспорва българската национална идентичност на българите в Сърбия

В днешната Република Сърбия живее българска общност с корени от Средновековието. Столетия наред българите обитават Поморавието и Тимошко. Те участват в църковните, просветните и националноосвободителните борби през Българското възраждане. Диоцезът на Българската екзархия включва изцяло долините на реките Нишава и Българска Морава. Този дял от българското етническо землище отрано влиза в полезрението на новосъздадената сръбска държава, която започва активна дейност за приобщаване на територията и населението му под своята власт, като постепенно аспирациите се разширяват към зоните до реките Искър и Струма, а дори и по на изток. Тези претенции не престават и след възстановяването на българската държава през 1878 г. Ярък пример за провежданата експанзионистична политика от страна на Сърбия е войната срещу България през 1885 г. Целта е да се откъснат западните предели на Княжеството, където според белградските стратези живее „старо сръбско население“. В този период редица сръбски интелектуалци пропагандират тезата, че това население е съставено от шопи, които културно и антропологически са по-близки до сърбите, отколкото до българите. Знаменателно е, че „научната“ теория за небългарската принадлежност и „природа“ на „шопите“ като някакъв особен вид архаични сърби се появява едновременно и има еднаква мотивация с „македонизма“. Целта също е еднаква – откъсването, асимилирането и поглъщането на западните българи, заемащи географското ядро на Балканския полуостров, от сръбската нация и държава по Начертанието на Илия Гарашанин. Следователно измислянето на „шопски“/„торлашки“ и „македонски“ етнос или специфична група между сърбите и българите, но винаги по-близо до първите, като междинен етап към „усвояването“ им, се разполага изцяло във вариантността на една и съща неизменна антибългарска, експанзионистична и хегемонистична политика.

Сръбските аспирации се засилват след Балканските войни, когато е завзета Вардарска Македония. Претенциите на Белград ескалират особено след Първата световна война, когато са поискани районите на Видинско, Кулско, Белоградчишко, Трънско, Брезнишко, Пернишко, Кюстендилско, Горноджумайско, Струмишко и Петричко. Съгласно Ньойския договор от 27 ноември 1919 г. България отстъпва на новосъздадената Сърбо-Хърватска-Словенска държава (от 1929 г. Югославия) територия в размер на около 1545 кв. км., които обхващат районите на Царибродско, Босилеградско, части от Трънско, Видинско и Кулско. Тези предели получават названието Западни български покрайнини. Те са с преобладаващо българско население, като има известно количество власи и цигани, а сърбите са символичен брой. Българското население от Западните покрайнини е подложено на повсеместна асимилация – забранена е употребата на български език, закрити са българските училища, църквите преминават под юрисдикцията на Сръбската патриаршия. Населението е обявено, че е сръбско и е „освободено” от българска власт. Всички прояви на национално съзнание безпощадно се преследват. Българите от Западните покрайнини дават своя отпор. Там действа революционна организация, а емиграцията в България създава легални сдружения. Усилията са насочени към провалянето на сръбската асимилационна политика, която успява да постигне някои, макар и слаби, резултати.

Край на насилствената денационализация е сложен с временното възстановяване на българския суверенитет в Западните покрайнини през Втората световна война (1941–1944 г.). Всички институции на държавата укрепват българското национално съзнание сред освободеното население, Югославската комунистическа партия не оспорва българския етнически характер на района и дори нелегалната съпротива се ръководи от Българската работническа партия. Едва в началото на октомври 1944 г. започва поетапно заемане на управлението от формираната югославска федерация, което поражда нова бежанска вълна към България.

Комунистическата власт в Югославия декларира спазването на националните права на народностите, които я населяват. Българската общност получава статут на национално малцинство. Обсъжда се възстановяването на българския суверенитет върху Западните покрайнини. Съгласно Бледските споразумения (1947 г.) тази територия трябва да премине към България срещу отстъпването на Пиринска Македония на Народна република Македония, влязла в състава на Югославия. Разривът между съветското и югославското ръководство през 1948 г. довежда до запазване на предвоенното териториално статукво и нов репресивен режим. Мнозина българи преминават през затворите и лагерите, а немалко, за да се спасят, нелегално преминават границата с България.

Българите в Западните покрайнини и в Югославия запазват своя малцинствен статут, но е използван от властта за насаждането на идеологически постулати, целящи да подрият националните устои на общността чрез възхвала на югославизма. Страната става привлекателна и заради участието си в Движението на необвързаните и възприемането на принципите на пазарен социализъм. С редица механизми броят на българите от 61 140 през 1948 г. намалява на 25 214 през 1991 г. След административна реформа редица селища умишлено са откъснати от общините Цариброд и Босилеград и са включени в състава на Пирот, Бабушница и Сурдулица. Променен е статутът на българския език, който първоначално е преподавателен, но през 80-те г. на ХХ в. започва да се изучава като отделен предмет, на практика като чужд език. Българската културна традиция умело е заменена с югославската доктрина.

След войните за преразпределяне на югославското териториално наследство през последното десетилетие на ХХ в. Западните покрайнини остават в състава на Югославия, а в началото на ХХI в. в рамките на Р Сърбия. Статутът на национално малцинство е запазен, като се използва перфидно за продължаващата денационализация. Броят на българите в Сърбия продължава да намалява, като според последното официално преброяване от 2022 г. са останали едва 12 918 души. Ограниченията в използването на българския език продължава. Не се изучават българска история и култура. Вместо тях учениците се възпитават в национална неприязън към България и се насърчава великосръбски национализъм.

В средата на 90-те г. на ХХ в. представители на сръбската академична общност и техни последователи в Западните покрайнини отново започват да лансират позабравената уж „научна” теза, че в Югославия няма българи, а някакви „шопи” и „торлаци”, които населяват източните предели на държавата, но широко се простират и в западните краища на България. Тези „шопи” и „торлаци” все така се оказват национално по-близки със сърбите. Като „доказателства“ през годините се публикувани множество квазинаучни „изследвания”. Разработва се „шопски” речник, който е елемент от стратегията за създаването на „шопска“ нация. Без да извеждат изграждането на „шопската” нация като свой явен приоритет, властите насърчават изготвянето на псевдонаучни „трудове”, „документални” филми и пр. В тях се лансира наличието на „шопи” вместо на българи, допълнително се разклаща и без това отслабеното национално съзнание сред част от населението на Западните покрайнини.

Но както и в случая с македонизма идеята за „шопска” нация се използва като помощно средство в борбата срещу българския етнос и държава. Този преходен етап е необходим на Белград за по-бързата асимилация на българите във вътрешнополитически план, а във външнополитически – за създаване чрез „шопско” на „сръбско” малцинство в България. Белград има традиция в този аспект. Подходът е изпитан – налагането на македонизма и „македонска нация“ с цел отродяване на населението от българските корени е идеологически модел, следван от десетилетия във Вардарска Македония. Подобна аналогия може да се открие и за случаи, когато висши представители на Белград подхвърлят идеята за реципрочност на малцинствените права, тествайки възможността за получаване на съответен статут на „сръбско малцинство” в България.

И с просто око може да се забележи как всичко това се вписва в концепцията за „Сръбския свят“, предвиждаща интеграцията и обединяването на всички сръбски и „сърбоподобни“ земи на Балканите. Така и България се нарежда в пояса от държави в обсега на „Сръбския свят“ наред с Босна и Херцеговина, Черна гора, Хърватия, Косово, Албания, Република Северна Македония. Накратко – в новата стара визия за „Велика Сърбия“. Окончателното изтриване на българите в Западните покрайнини чрез претопяване по успешния пример на някогашната национална сръбска „хомогенизация“ на Българското Поморавие и Тимошко и обезлюдяване на родните им краища напълно отговаря на тази доктрина. Идеята за „шопска нация“ обаче не свършва дотук, а се простира и оттатък границата ни с претенциите към българското население в западните предели на Република България като предстоящо да се изнамери в обозримо бъдеще „сръбско малцинство“. Нека това послужи като сигнал за опомняне на сякаш притъпената чувствителност на българското общество към съвсем реалната заплаха от развитието на подобен сценарий.

Очевидно е, че изпадналата в международна изолация Р Сърбия ще продължи своята дискриминационна политика спрямо българите в Западните покрайнини. Българската наука може да даде своя принос в тяхна защита чрез изследвания за състоянието им в миналото до наши дни, за проблемите и перспективите. С издаването на научни изследвания, документални издания и филми, вкл. с превод на английски език, с организирането на форуми и обществени прояви, показващи българския етнически облик на областта, биха могли по-успешно да се защитят народностни права на нашите сънародници, а също да станат достояние у нас и по света ненаучните тези на сръбските учени, политици и държавници за „шопска нация“ и за „сръбско малцинство“ в България.

Проф. д-р Даниел Вачков – Институт за исторически изследвания при БАН
Доц. д-р Александър Гребенаров – Институт за исторически изследвания при БАН
Доц. д-р Георги Н. Георгиев – Институт за исторически изследвания при БАН
Доц. д-р Ангел Джонев – Институт за исторически изследвания при БАН
Доц. д-р Ваня Стоянова – Институт за исторически изследвания при БАН
Доц. д-р Слави Славов – Институт за исторически изследвания при БАН
Гл. ас. д-р Сия Никифорова – Институт за исторически изследвания при БАН
Гл. ас д-р Володя Милачков – Институт за исторически изследвания при БАН
Николай Поппетров – Институт за исторически изследвания при БАН
Николета Войнова – Институт за исторически изследвания при БАН
Проф. д-р Росица Стоянова – Институт за исторически изследвания при БАН
Проф. дин Петър Стоянович – Институт за исторически изследвания при БАН
Проф. дин Милко Палангурски – Институт за исторически изследвания при БАН
д-р Росица Лельова – Институт за исторически изследвания при БАН
Дивна Гоцева – Институт за исторически изследвания при БАН
Доц. д-р Владимир Златарски – Институт за исторически изследвания при БАН
Доц. д-р Пламен Божинов – Институт за исторически изследвания при БАН
Проф. д-р Стефка Първева – Институт за исторически изследвания при БАН
Доц. д-р Антоанета Кирилова – Институт за исторически изследвания при БАН
гл. ас. д-р Стефан Димитров – Институт за исторически изследвания при БАН
гл. ас. д-р Кръстьо Йорданов – Институт за исторически изследвания при БАН
Проф. дин Веселин Янчев – СУ„Св. Климент Охридски“
Проф. д-р Венцислав Велев – УниБИТ
Доц. д-р Стоян Николов – ВА „Г. С. Раковски“
Д-р Горан Благоев
Проф. д-р Пламен Павлов – ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“
Доц. д-р Владимир Станев – СУ „Св. Климент Охридски“
Доц. д-р Валери Колев – СУ „Св. Климент Охридски“
Доц. д-р Иво Янев – СУ „Св. Климент Охридски“
Доц. д-р Димитър Тюлеков – ЮЗУ „Св. Неофит Рилски“
Доц. д-р Светослав Живков – СУ „Св. Климент Охридски“
Доц. д-р Милен Михов – ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“
Д-р Стефан Иванов
Доц. д-р Живко Левтеров – НБУ
Доц. д-р Димитър Гюдуров – НБУ
Доц. д-р Лъчезар Стоянов – НБУ

Източник: ihist.bas.bg