Северна Македония ни се зъби, защото Сърбия подстрекава

Караниците ни по исторически теми с братята от Северна Македония очевидно няма да завършат с хепиенд. Поредното заседание на експертната комисия, която трябва да постигне съгласие по историята и учебниците, завърши с нулев резултат.

В основни проблеми се превърнаха прилагателното „македонски“ и цар Самуил.

По първия проблем вероятно спорът е неразрешим, що се отнася до езика, но и тук българската позиция е с дълголетна история – нито е от днес, нито е от 1944 година.

Видни български езиковеди, произхождащи от Прилеп, Битоля, Охрид, Щип и т.н, определят родния си говор като скопско-велешко наречие. Поколения филолози, в чиито редици съм и аз, знаят тази азбучна истина. Да, тези учени произхождат от Македония. И да, за тях езикът е едно, наречията – друго.

Тук стигаме до базисното понятие „нация“. Какво формира нацията: територия, обитавана от население, говорещо един език. Тоест, езикът е фундамент на нацията, а не на държавата. Ако беше фундамент на държавата, Германия, Австрия и части от Швейцария още трябваше да спорят къде немският е по-немски и кой на кого е диалект. Но не е така – приет е един книжовен немски език, приети са и всички наречия и това изобщо не е пречка този език да се говори в трите държави, без да се налага превод.

Познато, нали? На всички форуми, пък и в частното общуване, си се разбираме отлично с братята северномакедонци. На практика ние говорим един език и стъпвайки на историческата база, той е старобългарски. Има писменост, много преди изобщо да се споменава за македонски език. Камо ли за писмени паметници, доказващи съществуването му.

Ето тези простички неща трябва да проумеят хората в Скопие, които твърдят, че България иска да им вземе езика и идентичността. Не може някой да ти вземе такива неща, ако наистина ги притежаваш. Виж, ако си държава от 30 години, тогава може да имаш някакви комплекси и да се стремиш да ги избиеш.
Колкото до спора за цар Самуил, имам само един въпрос към иначе борбените колеги от скопските медии: Защо император Василий, победил Самуил при село Ключ, е наречен „Българоубиец“?

Нямам други въпроси за Самуил.

Имам и още едно уточнение – в Битолския надпис Иван Владислав посочва, че е от български род. По-късно, след Берлинския конгрес и след изтощителните войни бежанците от Македония идват в България – не някъде другаде! Пак тогава, след Първата световна война, населението във Вардарска Македония беше обявено за сръбско, а отстояването на български произход строго се наказваше. За насилствената асимилация от онова време има предостатъчно написано, и то от историци, произхождащи от Вардарска Македония.

На днешните историци работата им е да спорят, да се ровят в детайли, да проучват. На политиците обаче работата им е съвсем друга.

Няма как да не отбележим, че наред с позитивните сигнали за разбирателство, които излъчва официално Скопие, там има и сериозни антибългарски настроения. Те се подклаждат основно от опозицията.
У нас пък е обратното – готовите на компромис със Северна Македония не са на страната на управляващите и дори ги критикуват за твърдата позиция. Те обаче са единици. Огромен процент от българите смятат, че с историята си не бива да правим компромис.

Въпросът е доколко бихме имали полза от такъв компромис, ако го направим?

Пропагандата може да бъде нещо наистина отвратително. А тази, която определени среди в Скопие водят срещу България, няма да доведе до нищо добро. Реакцията от българската общественост ще бъде идентична и така до второ пришествие.

Да, няма как насила да накараме северномакедонците да спрат да ни мразят. И не е много европейско да им държим наставнически тон. Тук правителствената позиция, колкото и да е правилна по същество, търпи известна критика. Защото приказките на маса са едно, а дипломацията и международните отношения – друго. Липсата на ясна визия от страна на нашите държавници е основният проблем, а не бавната работа на някаква междуведомствена комисия.

Неслучайно един от най-сериозните познавачи на двустранните отношения – проф. Иван Илчев, призова да не гледаме на македонците като на братя. РС Македония си е държава със своите интереси и след като сме я признали, при това – първи в света, е тъпо да ѝ извиваме ръцете заради миналото, опитвайки се да го разделим. То е общо и е най-добре и двете страни да приемат тази теза.

Стъпките спрямо Скопие трябва да бъдат категорични, разбира се, но и обмислени в перспектива. Нека да видим какво би станало, ако безплодните спорове продължат.

Да речем, чисто хипотетично, че успеем да спрем Северна Македония за Европейския съюз. Какво печели българската държава от това?

Нашата печалба от контрапродуктивно поведение е съмнителна, освен че ще покажем на някой по-слаб колко сме велики (да, и в Скопие така правят – обща черта). Европейците пък и без друго смятат, донякъде с основание, че „тъмен балкански субект“ важи за всички на полуострова. Почти сме се измъкнали от това им мнение за българите и сега пак натам клоним.