Самоук фотограф снима бесарабските българи в Молдова

Самоук фотограф снима бесарабските българи в Молдова

София, 5 януари /Мартина Ганчева, БТА/
Светослав Иванов е самоук фотограф на свободна практика от Козлодуй. Занимава
се с фотография от шест години. През 2019 г. преминава към социална фотография,
а „Бесараби“ е втората му фото книга на социална тематика. Тя е насочена към
една от малките групи бесарабски села, останали в Молдова – село Троян (пряк
наследник на с. Троян в Украйна и с. Троян в България), село Троица и село
Вознесен. Целта на проекта в снимки е да даде реална представа за живота, бита
и културата на тамошното население.

Следва интервюто, което Светослав Иванов даде специално за БТА и рубриката BG СВЯТ.

Какво ви вдъхнови, какво ви провокира за този проект?

Липсата на информираност за живота на хората там, липсата на сведения от средствата за масова информация. Когато спомена на някой, че пътувам до селото на жена ми, а то е в Молдова, всеки пита „Ей, как е там? Как живеят там?“. Същото е, като ида в Молдова, всеки ме пита „Как е в България? Как живеете там?“.

Провокира ме и нещо друго: селата, които са населявани години наред от българи, сега се топят и изчезват, къщите остават празни и биват населявани от молдовани. Не бъркайте молдованите с бесарабските българи, това са различни народности. Липсата на инфраструктура и питейна вода също допринасят за обезлюдяването на района. Голяма част от селата в Молдова са без питейна вода. XXI век е, а хората използват кладенци.

Междуселските пътища са черни, няма асфалт. Всичко това допринася младите да търсят други, по-добри места за живот. За съжаление за момента процесът изглежда необратим. Ако се подобрят инфраструктурата и стандарта на живот по тези места, навярно българските бесарабски села биха оцелели.

Поставяте фокусът върху бесарабските българи от село Троян, село Троица и село Вознесен в Молдова. Какви са хората там? Как живеят? За какво милеят?

Хората по тези места са задружни, посрещат и добро, и зло заедно. Когато гостува някой от България, всички съседи идват да го поздравят за добре дошъл, да попитат как е там, в Българията. Ще го нагостят с каквото имат, за из път ще му дадат още, само и само да не си тръгне с празни ръце. Хората са добри и сърдечни. Голяма част от тях се занимават със земеделие – собствено производство, поради ниските пенсии, които получават. А младите трудно остават на село без заплата. Досещате се, че ежедневието им е изпълнено с дейности по отглеждането на животни и тяхната прехрана, без които няма как да преживеят.

Пазят ли, съхраняват ли, предават ли българското?

Голяма част от езика им е изпълнена с русизми, но въпреки това тежестта на руските репресии върху българското население не е успяла да пречупи връзката им с родината. Във всяко село или група от села можеш да доловиш конкретен диалектен говор, пренесен от дедите им. Трябва да имаме предвид също, че говорът на ежедневието им е изпълнен и с румънски думи.

Жена ми има спомени, че като деца са изпълнявали ритуала за дъжд „Пеперуда“. Споделя също, че навремето е имало и обмен на ученици от България, които са прекарвали известно време в молдовските села и обратно, децата от Молдова прекарвали по една незабравима седмица в някой от градовете в България. Всичко това е било реализирано с помощта на училищата. По това време българските училища в малките населени места са функционирали и е имало голям поток на ученици. В наши дни тези своеобразни културни центрове са затворени и превърнати в читалища и библиотеки.
Българското, българският дух, любовта към страната, трудолюбието, всеотдайността, всичко това, което са научили и им е предадено от родителите и дядовците и бабите им е живо в тях и те се опитват да го предадат на следващото поколение.

Включили сте и своеобразен речник на термини и названия от конкретната етническа област в Молдова. На какъв език говорят? Какви са особеностите?

В книгата са представени думи от съвременния български език и техните съответствия на диалекта, говорим в с. Троян, Молдова. Използваните думи в ежедневието им, названията на тъкани, предмети от бита, храни и билки показват, че тамошния говор е разновидност на наследниците на маришко-сакралският диалект, изследван в троянския бесарабски говор в село Троян в Украйна и колониите му, които са преки наследници на българското село Троян, намиращо се в близост до Симеонов град – България.
Но както споменах по-горе, езикът им е повлиян както от русизмите, които се използват в ежедневието, така и много румънски думи. Все пак в Молдова дълги години официален език е бил руският, в днешно време нещата са се променили, на дневен ред е румънският език. Всички тези исторически и миграционни процеси са повлияли до някаква степен на развитието на езика, който можем да чуем в днешно време по тези места.

Какво остава невидимо за окото? Какво не заснехте и защо?

Разбира се остана много незаснето, но няма как в проект с ограничен ресурс и време да включиш по-голям обем информация. Все пак финансирам проектите си със собствени средства. Нужни са ресурси за пътуване, фотографска техника, компютърна техника, време за обработка и синтезиране на цялата информация. Начинът на поднасяне на информацията също изисква време.

Зад кадър остана това какъв простичък живот водят тези хора – за препитанието си разчитат основно на това, което сами си отгледат и приготвят, за обработване на дворовете си разчитат основно на ръчни инструменти или плугове с конски впряг. Но основното, което остана невидимо за окото – добротата на хората, доверието в техните очи, готовността, с която веднага се притичват на помощ и която им помага цяло село да живее като едно семейство.

Вие сте самоук фотограф. Как и защо решихте да се занимавате с това? И защо социална фотография?

Първоначално се насочих към рисуване като хоби и средство, чрез което да избягам от ежедневието, постепенно влечението ми към визуалните изкуства премина към фотографията. Започнах да чета форуми, уроци и статии на тази тема и постепенно фотографията ме погълна изцяло. Преминах през повечето типове фотография и разбрах какво искам да правя, искам да пътувам и да общувам с колкото се може повече хора. Смятам, че социалната фотография е важна за всички нас, защото живеем в изключително забързан свят, който не ти дава възможност да спреш и да се огледаш около себе си. Потънали сме в ежедневните си проблеми, обгърнати и заслепени от постоянния поток на информация от смарт устройствата в джобовете ни, не си даваме сметка, че на улицата, в магазина, на спирката, точно до нас, има хора, които са напълно непознати, а те имат изключително интересни истории за разказване. Бих искал да спра и да поговоря с всеки срещнат, да го попитам „Хей, човече, накъде така?“, да му направя няколко снимки и да разкажа неговата история.

Съпругата ви е от молдовското село Троян, Леовски район. Как се срещнахте? 

Срещнахме се в България в град Силистра, тогава бяхме студенти в „учителския“ университет, така го наричаха всички. Да уточня, че в град Силистра има филиал на Русенския университет, тогава имаше само педагогически специалности. Съпругата ми е кандидатствала по програма за обучение на чуждестранни студенти с български произход в България. Така съдбата ни срещна, запознахме се на рождения ден на една обща приятелка от Молдова. И вече 16 години сме заедно имаме две деца, две прекрасни любознателни момичета.
Тук е момента да й благодаря за помощта и моралната подкрепа, която ми оказа, както и на един специален човек, който ми помогна изключително много в избора и синтезирането на кадрите – фотографа Тихомир Пенов. Без тяхната помощ този проект все още нямаше да е реализиран.

/МГ/

Източник: bta.bg