„Подслушват ни, но не ни чуват”

По повод скандалното изказване на президентът Вучич в Костинброд от което стана ясно, че се подслушват по-известните активисти на българските сдружения в Босилеград и Ниш, специално за портал Гласпресс говорим с г-н Иван Николов, председател на Културно-информационния център в Босилеград.

Г-н Николов, президентът Вучич на въпрос от репортер на БГНЕС, „как се е стигнало до драстичното намаляване на населението в Босилеград с една четвърт за 10 години и за екологичните проблеми там”, отговори: „Всичко разбрах. Всичко знам. Знам и кой ви каза да ме попитате това. Добре следя кой от Ниш, кой от Босилеград и кой е от Културно-информационния център там”. Изненадани ли сте, вашия коментар?

Не, изобщо не съм изненадан от това, че са ме подслушвали докато съм си говорил с българските журналисти и с още един-двама приятели как да формулираме въпроса, който да му бъде зададен в Костинброд. Много добре знаем как функционира сръбската държава, за да съм изненадан от каквото и да било.

По-скоро съм възмутен от наглостта, с която президентът в центъра на европейска България, която при това „безрезервно” подкрепя членството на Сърбия в ЕС, безцеремонно си признава, че „добре следи” кой какво си говорим в Босилеград. Не казва на какво основание ни „следи”? Ние следствени ли сме, обвиняеми ли сме, с какво застрашаваме националните интереси на Сърбия, за да се докладва на президента всеки наш телефонен разговор?

С това ли, че настояваме да се спазва правото ни на образование на майчин български език, свободата на словото и медиите, българската историческа памет, икономическо развитие на района, спазване на екологичните норми, правото ни да оцелеем и да живеем в родния си край? Нали всичко това е загарантирано с Конституцията на Република Сърбия и законите, какъв е проблемът? В крайна сметка, не е чак толкова важно че ни подслушват, проблемът е, че не чуват това което говорим.

Президентът казва, че „всичко знае”. Ами ако знае, тогава съгласен ли е с безработицата, с демографската катастрофа, с екологичната катастрофа в Босилеград. Той „не мисли, че екологията е проблем”!? И не го интересува какво мислим ние, които живеем тука, докато близките ни заболяват от неизлечими болести и шествията всеки ден се точат към гробищата. Не го интересува и какво мислят учените от Белградския университет – Института за химия, технология и металургия, които направиха цяла студия за замърсяването на речните води и езера в Краището – това за него няма значение.

На територията на Босилеградска община има два активни рудника на олово, цинк, бакър, злато и сребро. Единият, уж по „пилотен проект”, работеше цяла година без разрешение. Тия два рудника отровиха планинските реки, така отровената вода бе вкарана в тръби и сега тя движи ВЕЦ-ове, които не само застрашават, а напълно унищожават биоразнообразието по течението на реките. За вредите върху земеделието, здравето на домашните и дивите животни и хората, едва ли някога ще разберем освен по косвените последствия.

И това не е всичко. В момента три белградски фирми провеждат сондажни проучвания на още 7 места на територията на община Босилеград и те трябва да приключат до края на 2024 г. Все по често се подхвърля по медиите, че в южната част на общината има открити 19,5 тона залежи на злато? Ние, които все още живеем тука, имаме право да знаем дали това е вярно, дали се планира златодобивна дейност, по каква технология, какви са опасностите за околната среда, не само у нас но и в трансграничен контекст, в крайна сметка какви са ползите, какво ще спечелят гражданите на общината от това злато?

Ние имаме право да знаем какво бъдеще ни е предопределила държавата Сърбия. Защото от това, което виждаме, ние нямаме никакво бъдеще. Виждат го и младите които масово се изнасят от Босилеград и си търсят по-добри места за живот.

-Според вас, доколко това се дължи на Белград и доколко на местната власт?

Вижте, ако президентът Вучич знае ние какво си говорим по телефона, няма начин да не знае и да не е съгласен с това, което вече две десетилетия прави местната власт. От друга страна, самата местна власт, в лицето на кмета Владимир Захариев, нямаше да си позволи да играе на ръба на закона, ако не чувстваше силното рамо на Белград. Захариев се чувства недосегаем от закона, закрилен от държавата и затова се държи безотговорно и когато пилее обществените ресурси за започнати и недовършени обекти, и когато разпродава рудните и водните ресурси на общината, и когато гони едни инвеститори и привлича чужди рудодобивни компании, и когато замърсява околната среда, и когато купува и изнудва гласове на изборите заради собствената си власт – всичко това става пред очите на прокуратурата и следствените органи и никой нищо не предприема. Защото той е „супер-сръбски патриот”, той говори на властта това което тя иска да чуе и тя му се отплаща, като го амнистира от всякаква отговорност. Така той се превръща в средство, с което държавата провежда политика на обезлюдване и обезбългаряване на района. Не могат да се оспорят успехите на тази политика. Българите в Сърбия са сведени до санитарен минимум. Ако Белград не е съгласен и не стои зад това което прави Владимир Захариев, тогава трябва ясно да се разграничи от него.

-А доколко ние самите сме си виновни за тази безизходна ситуация в която се намерихме и има ли все пак някаква надежда?

Отговорността на нашата интелигенция е в това, че тя не успя навреме да осмисли политическите процеси, които ни засмукаха в постюгославския период. Чест на изключенията, но и през деведесетте години на миналия век, и днес, огромна част от нашите сънародници политически се изживяват като част от сръбските националистически, демократични, социалистически, либерални и други партии. Което е самоубийствено. Сръбските партии са част от нашия проблем и не могат да бъдат част от евентуалното решение. Днес виждаме резултатите от блудните гласове, които преди две десетилетия доведоха най-големият ни враг, консервативният великосръбски национализъм, на власт. В исторически план, той е нанесъл най-голяма вреда на българщината в Македония и в Западните покрайнини, и ние, и не само ние, не можем да очакваме нищо добро от него. Целите на тази завоевателна идеология, не са ние да просперираме като българско малцинство, а в най-добрия случай да бъдем сърбизирани или прогонени от родните ни краища. Докато не осъзнаем тази горчива истина и не се организираме около собствените си цели и интереси, ще продължим да се лутаме, докато напълно не се погубим. В крайна сметка, демокрацията е за това да изразим собствената си политическа воля и да споделяме отговорност, а не безотговорно да следваме чужда политическа воля, чрез привнесени отвън политически програми. Това трудно и бавно го осъзнаваме, а времето, за съжаление, не работи за нас. Среда, в която хората се подслушват и преследват, не е благоприятна за развитие на демокрацията, бизнеса, свободата на словото, свободата на политическо организиране и пр.

-Как ще оцените отговорността на българската политика за трагедията на българското малцинство в Западните покрайнини?

С оглед на ситуацията в която сега се намираме, не мога да дам висока оценка за българската политика нито към нас, нито към С. Македония. След разпадането на Югославия, ние с право ли не, бяхме оставени в Сърбия. Тогава се считаше, че когато Сърбия стане членка на Европейския съюз, границите ще паднат и нашите проблеми ще отпаднат по силата на самото еврочленство. България прибързано даде „безусловна” подкрепа за членството на Сърбия в ЕС, без да си дава сметка, че това още не е на дневен ред на сръбското общество. „Безусловно”, означава без оглед на нашето положение, даже без оглед на критериите за членство!? Българската подкрепа трябваше да бъде обвързана със спазването на човешките и малцинствени права и стандарда на живот на българското малцинство. В крайна сметка, това е част от преговорния процес. По същото време, пред очите на цяла Европа сръбският национализъм се консолидираше и за пореден път се готвеше да решава сръбският национален въпрос и да обединява „всички сръбски земи”, каквото и да означава това. Никой не отчете тази опасност и едва когато Русия нахлу в Украйна, европейските, пък и българските политици разбраха какво имат насреща. Виждат го и в Косово, и в С. Македония, и в Черна Гора и в Босна и Херцеговина. Колкото и да не ни се иска, и ние сме част от този пъзел, и щем не щем, все по-често обръщаме поглед за помощ към България.

-Какво би трябвало да направи България за да оцелеят българите в Сърбия?

По принцип, ние се намираме на суверенната територия на Република Сърбия и България може да ни помогне само толкова колкото Сърбия й разреши. С оглед на изкуството през последните 100 години, ние виждаме една постоянна тенденция за обедняване на района и насърчаване на икономическата емиграция. И все пак, съвременна България има достатъчно скрити козове и механизми, с които категорично да постави нашите искания и да се пребори за инвестиции, с които да се създадат работни места и стандарт на живот, който да спре изселването на населението и дори да се създадат предпоставки за неговото завръщане. Правят го и други държави за своите малцинства в Сърбия, като Унгария и Хърватска например. Прави го и самата Сърбия за своите малцинства извън нейните граници. Ние искаме много по-малко от това което тя иска за своите малцинства. По програмата за трансгранично сътрудичество, в районите на сръбско-българската граница до 2027г. трябва да се инвестират 34 милиона евра. Ако тия средства се изразходват разумно, значително могат да се подобрят условията за живот и да се преодолее тежкото историческо наследство. Това е изпит и за Сърбия, и за България доколко наистина споделят европейските ценности и доколко са заинтересирани от икономическото развитие на района и нашето оцеляване в родните ни краища. Това би трябвало да бъде основната им цел, а не да поставят дребни шпиончета, които денонощно да следят, какво си говорим по телефона, какво пишем и какво лайкваме в социалните мрежи.

ГЛАСПРЕСС