В затворения кървав кръг Босилеградско, Кюстендилска околия и окръг за трети път попадат под ударите на съседите. Така е през Сръбско-българската и Междусъюзническата война. Първите два пъти агресията е от редовна армия, но третия насилникът е паравоенна формация. По този начин ги възприема и местното население. На запазения паметник в долнолюбатските гробища на Стою Яначков Попов пише „убит от злодейски ръце”, а в горнолюбатските на Рангел Гергинов още по-ясното „мъченически убит от сръбски разбойници”. Мястото на гробовете на жертвите в Босилеград дълго време е наричано от хората „Печанчеви гробища”. Кървавата диря е поизбледняла, но си личи и днес на терена. Тъжно е, но може да се оформи туристически маршрут на злодеянието.
Първата световна война завършва с поражение за България. Ньойският диктат наказва Царството с редица териториални корекции. На границата със Сърбия се появяват Западните покрайнини. Те са част от наградата за победата в конфликта. Босилеградско попада в тази политико-географска област. Между 6 и 8 ноември 1920 г. войските на новата балканска държава, най-известна с едно по-сетнешното име Югославия, окупират района. Босилеградският край от Кюстендилското Краище става неизменна част от владението на Белград. С тригодишно изключение през Втората световна война, когато за кратко фактическият български суверенитет е възстановен.
Войните оставят значими травми в историята на човечеството. Между народите се отваря огромна пропаст. Все някъде удобно се открива причината за извършване на насилието. Навлиза се в омагьосания кръг на отмъщението, като противникът е обвинен за „подстрекател” или „агресор”. Другата страна действа в „самозащита” и мотивите й, разбира се, са „по-благородни”. Появяват се още кръв, дим и сълзи. И след век от първия световен конфликт тази рана не е зараснала и често се разкървавява. Страстите на Балканите винаги се възпламеняват от подобни факти. Тук опитите за помирение и съвместно почитане на жертвите на човешкото безумие, познати сред някои западни държави, все още не се практикуват. Врагът си остава враг, на полуострова и сега се практикува вендета. Но духовната вендета, насъсквана между народите, е още по-страшна. Тя не се знае кога пак би се изляла като физическа саморазправа. Трябва малък повод и натрупаният взрив избухва. От подобни случаи национално пъстрите Балкани си запазват марката на „барутно буре” в Европа.
Дали на хората от Босилеградско е съдено да преживеят поредното си клане?! Или бавното гинене, на което са подложени близо 100 години по-късно, води до очаквания резултат – намаляване на населението, обезбългаряване и обезличаване на района. Хората са осъдени на безпаметност. С изключение на няколко запазени надгробия, които са ням свидетел на злокобния резултат от сръбските убийства и мародерство, други знаци няма. В изобилие са обаче монументите за българските зверства в Поморавието, изграждат се още. „Нищо ново не е научено и нищо старо не е забравено” – гласи една сентенция. Със собствения си исторически багаж западните ни съседи трябва да влязат в обединена Европа. Както го сторихме и ние, българите. За тази цел трябва да се изгради паметник на жертвите от сръбското клане, извършено на 15 и 16 май 1917 г. в Босилеградско. Паметник, издигнат в центъра на Босилеград, за покаяние и помирение, за съвместно почитане на убитите. Да напомня и предпазва от поредното повторение на историята.
д-р Ангел Джонев
Издвој новости на српском
