„Ние“ или „Те“

„и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Йоан 8:32)

В този свят най-трудно стават промените. Особено тези, които изискват усилията на много хора. Особено тези, които водят към по-добро. Защо ли? Защото откакто свят светува човекът винаги е предпочитал да не си създава главоболия, да се отпусне по течението пък каквото стане. Защото така е по-лесно. Това е особено вярно за нашите географски ширини – на Балканите. Тук, където са се водили безбройни войни, където какви ли не армии са минавали и са сеели гени, смърт и разорение сред местните хора. И така те са се научили да си мълчат. За да им се размине. С успокоението, че това, което ни се случва е лошо, но може да стане и още по-лошо. Само ние имаме отвратителната поговорка „Преклонена главица сабя не я сече”. Само тук можеш да виждаш, че нещата стават все по-зле и да се правиш пред самия себе си, че не виждаш какво става. Само тук можеш да усещаш с всичките си сетива, че положението вече става неспасяемо и да се успокояваш с глупавото „Е, добре, де, кой съм аз, та да мога да променя това положение”? Само при нас може да си убеден, че отчаяно се нуждаем от обществена промяна, а все така да си гласуваш на избори против нея. Тук се сещам за приказката на един известен човек, който преди време каза на мен и на няколко мои приятели, които все така не искаме да се примирим с положението: „Момчета, прави сте във всичко. Вие действайте, пък като стане работата и аз ще дойда”. Ей такива сме си. Ако може някой друг да ни свърши работата, а ние да дойдем да получим ръкоплясканията и цветята. Ама иначе като дойде време да се държат речи или да се обсъжда „международното положение” на две чаши ракия, тогава няма кой думата да ни вземе. В тази духовна безпътица пропиляхме на вятъра дори и огромната човешка енергия и желанието за промяна, която имаше след падането на комунизма. Ей така – просто отлетя. Е, някои станаха по-богати на наш гръб, други изчезнаха по света, трети се предадоха на безпътицата, четвърти просто се страхуват. Но енергия у хората вече няма, никой не се интересува от нищо и не иска да му говорят за нищо. Никой не вярва на нищо и на никого. Отровена обществена среда, в която най-комфортно се чувстват крадците и мошениците.

Някой сигурно ще каже: „Какво толкова – просто ние, балканците, имаме различни ценности?” Друг пък ще попита: „Ама само ние ли сме такива?” Сигурно не сме само ние. Ама тук си живеем само ние. И няма да ни донесат промяната ни исландците, ни финландците. За да спрем да сме най-бедните, с най-ниските заплати и за да започнат да ни приемат сериозно, трябва да започнем с промяната в самите себе си. Няма как човек, който сам не се оценява високо и не е готов да се бори за правата и за свободата си, да бъде уважаван и от другите. Същото се отнася и за нациите, и за държавите.

Това обаче е тъжната част от разговора. Добрата е, че тази конструкция е обречена. Защото накрая винаги побеждава доброто. Дори и след най-голямата буря изгрява слънце, след отчаянието следва нова надежда, а след нощта винаги идва ден. А големите промени се правят от малко на брой хора, понякога – само от единици. Важно е да има кой да поддържа и разпространява огъня на истината, за да пламне от него рано или късно очистителния пожар, от който така отчаяно се нуждаем.

Стефан Иванов