Повод за това станаха резултатите, според които голяма част от нашите сънародници зад граница са дали вота си за „Има такъв народ“. Срещу тях се изсипа истинска канонада от обвинения – че са тъпи, че нищо не разбират от политика и че заради тях в България ще управлява чалгата, докато те се развяват там някъде между замъци и пъбове.
Та някои наши сънародници, живеещи в страната, гневно обявиха, че само живеещи тук могат да решават кой да управлява. Живеещите другаде да си гледат работата.
Потресена съм.Този дълбоко провинциален (в обидния смисъл) подход може да има общо с местните избори – не е редно живеещият в София да гласува за кмет на Тутракан. Не е редно, защото няма нищо общо с тамошните проблеми, не познава града и хората в него.
В случая обаче нещата се обърнаха и българите зад граница внезапно се оказаха враг номер едно на Тутраканската селищна система. Нещо, което заетите с политическия пъзел социолози, политолози и други многознайковци изобщо не артикулират като проблем. А той съществува и днес е достатъчно релефно откроен. И може да се задълбочи, защото на нас, българите, ни дай да се противопоставяме – основно един на друг, рядко всички заедно срещу злото.
„С какво право ромите, берящи ягоди в Англия, ще ми натрапват Слави за втора политическа сила“, питат учители, държавни служители и различни представители на средната класа, доколкото я има у нас.
Ами имат конституционно право, ето защо.
Освен това роми гласуват и в България, само че повечето нищо не работят, за разлика от онези там. Срещу техния вот, в голямата си част купен, воювате ли? И как точно?
Груба, недостойна и обидна беше и шегата какво са показали резултатите от изборите – че няма изтичане на мозъци от България в чужбина.
Извън България са отишли основно хора, търсещи по-добър живот – факт. И такива, които ги е гнус от действителността в България. Сигурно ги е гнус и от безпределното търпение на уседналите завинаги в Отечеството.
Българите зад граница са също толкова разнородни по интелект и социален статус, колкото ние, дето си седим (все още или отново) в България. Нашите сънародници зад граница са най-големият инвеститор в българската икономика. Ако не са техните пари, хиляди българи, живеещи под мутренската власт и търпящи я, биха мизерствали.
Трябва да си доста тъп, за да хокаш тези хора, някои от които са пропътували десетки, че и стотици километри на 4 април, висяли са на опашка няколко часа, за да гласуват. Да слагаш програмисти в Google и професори в Харвард в един кюп с ромки, практикуващи съмнителни занаяти, също не е много умно.
Убедена съм, че тези критикари не са си мръднали пръста да протестират. Почти три години София и страната бяха в перманентен протест. Особено лятото. Да си спомним колко активни бяха в протестите българите зад граница. За разлика от поне два милиона сеирджии, за които хоризонтът стига до оградата/терасата/дивана.
Нещото, което ни обедини на 4 април, може да бъде само приветствано – да сме активни, когато става въпрос за общата ни съдба. Десетки мои познати, приятели, че и роднини, доброволно отделиха от времето и усилията си, за да бъдат в секционни комисии или наблюдатели – в Германия, в Англия, а и не само в Европа.
Последният, към когото бих изпитала симпатия в тази поредна китка „политици“, е Слави Трифонов, който е фаворит на тези избори в чужбина. И на мен ми е болно, че българската политика не предлага кой знае какъв избор. И че само познати от екрана лица се приемат от народа като кадърни да управляват.
Но всеки има право на избор, това е демокрацията. И, както казва Чърчил, колкото и да е лоша тази система, по-добра не е измислена.
И който не я харесва, е за диктатура, скъпи сънародници.
Автор: Евелина Гечева
Издвој новости на српском
