Внимателно чета статиите, интервютата и изказванията на македонските колеги по перо за подписването в Скопие на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между България и Македония. Вече виждам как се срива поредната идеологическа конструкция и се опитвам да се ориентирам за посоката на новите исторически процеси на Балканите.
Полазват ме тръпки докато гледам и слушам видеото на монасите от Бигорският манастир в Дебър които, в деня на подписването на Договора пред олтара на „Св. Йоан Предтеча“, на чист български език пеят „Изгрей зора на свободата“ и настръхвам от мощният им, мъжки глас който като че ли идва от гробовете на македонските мъченици загинали за свободата на Македония.
В спомените ми се подреждат пасажи от книгите на Димитър Талев и Младен Сърбиновски, интервютата и статиите на Любчо Георгиевски, Виктор Канзуров, Владимир Перев и някои други по-млади момчета и момичета които още преди години, на фона на масово тиражираните истерични крясъци на скъпо платените дворцови учени, историци, лингвисти и политици – саможертвено, безкористно, достойно и аргументирано спореха със служебните теоретици на македонизма и проповядваха истината за Македония. Времето се оказа на техна страна.
Официалните македонски медии бяха готови да ги удавят в храчките си. Всички печатни и електронни медии, Македонската академия на науките и изкуствата, службите за сигурност и лидерите на политическите партии бяха впрегнати да обслужват една идеологическа лъжа превърнала се в част от фанатичното национално самосъзнание на цели македонски поколения.
Не че ние не сме част от тази колективна шизофрения.
Бях неволен свидетел на село как от родители потомствени българи се пръкваха синове и дъщери, фанатизирани югославяни, сърби и македонци.
Спомням си еди отвратителен случай, когато след десетилетия отсъствие едно семейство се събра на погребението на майка си и едва не се сбиха за „сръбското Косово“ в един ненормален спор на сръбски, македонски и български език. Гробарят българин носеше овехтяла червена фланелка с двуглав орел и надпис „Косово е Сърбия“. Попът, и той българин, мефистофелски размахваше кандилото и с мяукащ фалцет пееше заупокойна молитва на сръбски език. Помислих си, че и самият Фауст би се згрозил от такава сцена.
Знам че възгледите на хората се формират от това което са учили, чели, чули и видели. И все пак…
Нима срива на комунизма, падането на Берлинската стена, разпадането на СССР, обединението на Германия, появата на Европейския съюз, кървавото разпадане на Югославия, независимостта на Косово, загниващия македонизъм, интернет революциата – нима всичките тия революционни събития които се разиграха буквално пред очите ни, не могат да накарат дресираните на комунистическите университети дипломирани „интелектуалци“ да се замислят за това, че вечни истини няма, че всичко е преходно и относително и че най-вероятно ще се срине и утопията в която те днес дълбоко вярват и се опитват да я постигнат.
Струва ли да се отричат от майчиният български език, да се кланят със страх на лидера вместо да се освободят от него, да се запитат когато махат паметните плочи с имената на жертвите избити в името на югославската утопия която отдавна е захвърлена на бунището на историята и че може би идва времето когато ще се срамуват от това в което вярват и което правят днес. Защото идеологиите идват и си отиват, но народите остават.
Иван Николов
Издвој новости на српском
