За една закъсняла среща

„Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.“
(Матей 5:8)

Духът е едно от проявленията на тялото или пък обратно – тялото е временен подслон за духа? Достатъчно ли е да живеем охолно, да си плащаме сметките и да си носим дълго време новите дрехи? Трябва ли човек да се затвори в кръга на своето семейство и най-близките си приятели и да не проявава интерес към нищо друго, което не е пряко свързано с него?  Заслужава ли си успеха, ако цената, която плащаш за него е да загубиш себе си?

Едва ли има човек, който да не си е задавал някога под някаква форма част от тези въпроси. Днешното общество, в което глобализацията е довела до всевъзможни начини за общуване, не ни направи по-комуникативни, а напротив – отучи ни как да сме заедно, как да сме истински. Потръпвам всеки път когато видя оная снимка от Лувъра, в която група японски деца седят на един диван и всички без изключение  сърфират из мобилните си телефони. Нито едно от тези деца не вдига поглед към картините на стената, които са световни шедьоври на изкуството. Социалните мрежи не могат да заместят истинското общуване между хората и затова е по-точно те да се нарекат асоциални. Поетапно губим и уменията си да правим добро, да помагаме с каквото можем това общество да се премести малко напред след нашия земен живот. Мнозинството от съвременните хора за всяко нещо търсят изгодата и са убедени, че това е съвсем нормално. Готовността да подкрепиш друг човек в нужда, желанието да работиш всеотдайно и без облаги за кауза, в която вярваш, се превърнаха в табу. Тези, които са готови да работят в името на убежденията си безкористно, са презряни и изглеждат несериозно в очите на ценителите на „успехите“.

Ние, хората се променяме по-бързо и от технологиите, но в каква посока? Във всеки, разбира се, има и нещо добро, и нещо лошо. И в най-почтения на пръв поглед човек има нещо, което не е добро. Точно така, както дори и в серийния убиец има и  поне малко добрина, заключена някъде в сърцето му. Въпрос на личен избор е какво ще потърсим.

Най-големият страх на съвременния човек е да не се мине. Сакън да не вземе да направи нещо, което няма да му донесе пари или слава, защото така ще изглежда жалък в очите на доминиращите навсякъде сребролюбци. Да си безчувствен вече е нормално. Дори помага.

Вътре в нас се борят доброто и злото, истината и лъжата, ангелското и дяволското, бялото и черното, духът и материята. Срещата между тези крайности при всеки е в различна точка на съответната ценностна система. Срещата между добротата в погледите на нашите баби и дядовци и изцъклените очи на неориентирания в човешките отношения днешен презадоволен самотник. Срещата между човека, който търси цял живот мъдростта с другия – който зачита единствено аргументите на дребнавата временна изгода. Срещата е неизбежна, дори и да е закъсняла. И би било много добре ако при тази среща не се ужасим от самите себе си. Защото фалшът като обществена норма е по-голяма заплаха не за обществото като цяло, а за всеки един от нас поотделно. Защото всеки от нас има персонална отговорност какво ще направи със себе си. Защото всеки се ражда и умира сам. Дори и близнаците.