Българите в западната съседка са само разменна монета в геополитическия алъш-вериш на приятелите на Кремъл в Сърбия и България
Едвин Сугарев
По време на скорошното си посещение в България сръбският президент Александър Вучич си позволи волност, абсолютно непростима за един държавен глава на европейска държава. Нека припомним: Сърбия твърди, че е такава – или поне иска да стане такава, като член на ЕС, при това с „безрезервната“ подкрепа на България. На въпрос на българската новинарска агенция „БГ НЕС“ относно причините за намаляването на населението в община Босилеград – с 40% за десет години, както и за това доколко екологичните проблеми в региона са фактор за това обезлюдяване, сръбският президент започна отговора си по следния начин: „Всичко разбрах. Всичко знам. Знам и кой ви каза да ме попитате това. Добре следя кой от Ниш, кой от Босилеград и кой е от Културно-информационния център там.“
Обърнете специално внимание на думите „добре следя“. Как по-точно сръбският президент следи кой с кого и какво си говори? За всеки, който е прекарвал известно време в Сърбия, отговорът е добре известен:
Александър Вучич има дълги уши
Някогашната УДБА, наречена днес БИА, без изобщо да бъде реформирана, му помага да чува какво си говорят живеещите в пределите на неговата държава. Или поне оперативно интересните от тях – към които спадат и представителите на българското национално малцинство. Не случайно една сутрин, на празника на Малка Богородица, скалите по пътя към Босилеград осъмнаха с плакати „БИА дори и мечтите убива“ и „БИА убива Босилеград“.
Да, БИА убива Босилеград.
Сърбия убива Босилеград,
независимо от това какво говори сръбския президент за българо-сръбското приятелство, независимо от прегръдките му с Румен Радев, а преди това – с Бойко Борисов. Става дума за обезбългаряване на граничните региони – като прикривана, но достатъчно последователна държавна политика. За политиката не само на БИА, но и на радетелите за „Велика Сърбия“, към които спадат и днешните български управници, и които продължават да гледат на България като на основен враг – а в този контекст наличието на българи в пограничните региони е нежелателно и опасно. Ерго – наличните там от времето на Ньойския договор наши сънародници трябва или да се прогонят, или да се асимилират. Първото се прави открай време в Босилеград, второто се опитват да правят в Цариброд(1).
Надявам се, че никой не е достатъчно наивен, за да смята, че стопяването на населението на една община с 40% за десет години може да се дължи на естествени причини. Следователно има причини от друг характер, които предизвикват този демографски срив. Как се прави ли? Прави се по много начини. Например като не се инвестират никакви средства в инфраструктурата и по този начин се създават невъзможни условия за живот. Пазарите на всичко произведено в някогашния Босилеград са били в България, след Ньойския договор общината се оказва откъсната, с трудно проходими и дълги пътища към сръбските градове, които оскъпяват всякакво производство, правят го неконкурентно способно и цялата промишленост замира. В града се настанява безработицата, която е там и до днес – повече от половината жители са безработни и преживяват от мизерни социални помощи с еквивалент около стотина евро на месец.
Какво могат да направят обитателите на Босилеград тогава, които и днес живеят в условия, подобни на тези от средата на миналия век? Това, което и правят – изселват се. Някои в България, някои където намерят по широкия свят, някои във вътрешността на Сърбия, където етническата им идентичност бързо се размива.
Не е и само това обаче. Освен че живеят мизерно, обитателите на Босилеград се радват на една много специфична местна власт, която в лицето на несменяемия вече двадесет и две години кмет
Владимир Захариев управлява града по феодален маниер
Защо го избират ли? Ами защото в този град всичко зависи от него. Само ако си в добри отношения с кмета, само ако заедно с фамилията си гласуваш за него, можеш да разчиташ на социални помощи, можеш да започнеш някакъв дребен бизнес или да работиш в прекомерно раздутата общинска администрация (друга работа практически няма).
Не е и само това. Няма нормално здравеопазване – най-близката болница е на десетки километри, отвъд планината, а пътищата през зимата често са непроходими. И когато български лекари се опитат да проведат безплатни прегледи, вместо да ги приветстват, ги арестуват. Няма нормално образование – само малък брой деца в този чисто български град учат български, и то броени часове седмично. Да, истина е, че повечето завършили гимназия отиват да следват в България по силата на 103 ПМС, но почти никога не се връщат в Босилеград, тъй като там няма как да имат нормални условия за живот.
Няма условия за нормална културна дейност – можете да я провеждате само под егидата на кмета в Културния дом, иначе можете да опитате на улицата. Колкото и да е абсурдно, вече няма и чиста природна среда – отровена е от оловно-цинковите мини „Грот“ и „Подвирове“, вследствие на което онкологичните заболявания пандемично нарастват. Ако се интересувате от тези поражения над околната среда, ви гонят с камъни, както се случи с екипа на БНТ; а ако протестирате срещу тях, ви късат плакатите, както се случи с огромния постер, опънат в Босилеград в знак на протест от младежите.
Не знаехте ли за това, г-н Президент? Странно – би трябвало, след като чувате и знаете всичко. Би трябвало да знаете например какво се случи с паметните плочи за жертвите от опожаряването на Босилеград и околните села, извършено между впрочем от поручик Коста Пекянац, единият от героите на Топлишкото въстание, за което и Вие говорихте в речта си през 2017 г. Те бяха „арестувани“ по искане на Вашето протеже Владимир Захариев, и бяха върнати като щедър жест от Ваша страна след срещата Ви с Румен Радев в Цариброд.
Какво се случи ли? Нищо. Не са поставени и до днес. Чакат разрешение за това в салона на КИЦ Босилеград вече от пет години. И няма да бъдат поставени никога. Защото ако жертвите на едната страна са мъченици и светци, за жертвите от другата е забранено изобщо да се говори.
Българите нямат право на историческа памет,
те са се оказали в пределите на Сърбия благодарение на измислените обвинения, представени от сръбската държава при сключването на Ньойския договор, които после са се превърнали в официална сръбска история.
Да, за Вас няма проблеми с екологията в Босилеград. Има проблеми с безработицата. А какво направихте Вие, за да решите тези проблеми? Може би инвестирахте в двете общини, населени с българи, които днес са сред най-изостаналите в Сърбия? Само не говорете, че българските инвеститори са „добре дошли“. Защото имаше един, който дойде и беше прогонен, отново от Вашето протеже Владимир Захариев.
От тази гледна точка напълно справедлив е отговорът на Иван Николов, председател на културно-информационния център в Босилеград, към когото съвсем очевидно са адресирани думите на Вашите думи: „Г-н Президент, това, че ме подслушвате денонощно повече от 25 години, за мене не е нищо ново.“ – написа той в социалните мрежи. „Впрочем, никога нищо не съм и крил – каквото мисля, говоря и пиша публично. Важното е, че въпросите ви погодиха направо „в джигера“, и пред цялата българска общественост
разобличихте тоталитарната същност на държавата, която водите,
и че подслушвате всеки един телефон на хора, които просто искат да живеят нормално. Повярвайте ми, това съвсем не работи за добросъседските отношения с България и членството на Сърбия в ЕС. И второ, вие в гнева си сами разобличихте агентурната мрежа, която има задачата да ме подслушва.“
Агентурната мрежа, за която говори Иван Николов, е добре известна. Двама от тях даже ги показаха по сръбската телевизия – на една годишнина на БИА, празненство, на което кметове на дребни общини не се канят, освен ако имат особени заслуги към тайните служби. Но като бивш министър на информацията в правителството на Милошевич по време на гражданската война в Югославия няма как да не знаете какъв гаф сте допуснал с изказването си за това как знаете и чувате какво говорят хората относно Вашето управление. При това Вие направихте това изказване не в Сърбия, а в България, при откриването на проект, от който и Вашата страна има определен интерес. Остава открит въпросът – защо направихте това изказване.
Може би за да покажете, че съдбата на българското малцинство въобще не Ви интересува, че тези 0,26% от сръбското население (както ги изчисляваше Вашият политически ортак Ивица Дачич, впрочем някога също от свитата на Милошевич – негов говорител) са само разменна монета в геополитическия алъш-вериш на приятелите на Кремъл в Сърбия и България, че въпросните прекрасни двустранни отношения са твърде плодотворни за Вас – благодарение на тях България построи с парите на българските данъкоплатци своята част от Турски поток, през който получавате руски газ, докато отсечката през Вашата територия беше платена от Газпром, за да достигне този газ до Унгария – и затова в тези отношения няма защо да се замесват някакви си там българи, забити в планинските краища, които и без това са на изчезване…
Може би. Интересно е тогава защо ги слушате, защо знаете кой с кого и защо си говори. Може би защото те не мълчат. Може би защото фигури от мащаба на Иван Николов няма как да бъдат пречупени. А когато някой казва каквото мисли, това е твърде неприемливо за държава като Вашата, в която последните свободни медии получават предупреждения, че ще свършат като „Шарли Ебдо“.
1. Как точно прочитат тези процеси можете да прочетете в моята книга „Елегия за Краището. Съдбата на българите в Западните покрайнини“, изд. „Рива“, 2022 г., която обобщава опита ми като генерален консул в Ниш.
Източник: Фактор (faktor.bg)
Издвој новости на српском
