Какво е Ботев за българите и по-специално за бесарабските българи? Доста е написано за това – изследвания, публицистика, есета. Няма да засягам тази тема. Искам само накратко да споделя как Ботев влезе в моя живот и какъв е скромният ми принос за съхраняване на неговата памет сред сънародниците. Независимо че се посочват песни по негови стихове (Виж: С. Червенаков. Български народни песни. Измаил, 1911 г.), бесарабските българи практически не са знаели много за него. Едва преди малко повече от половин век до тях достига повече информация за Ботев, свързана с едногодишното му учителстване в село Задунаевка (1866-1867 г.). Преди всичко през 60-те и 70-те години на миналия век, когато за него започват да говорят първите бесарабски български поети, писатели и журналисти – Петър Бурлак-Вълканов и Нико Стоянов. По същото време историческа представа за поета революционер се получава и благодарение на известния българист Константин Поглубко, родом от българското село Ивановка Българска (днес Нова-Ивановка, Одеска област, Украйна).
Лично аз, като бесарабски българин, разбрах за Ботев относително късно. Когато бях в седми клас, в нашето училище дойде като преподавател гореспоменатият българист Константин Поглубко. Впоследствие той стана известен изследовател на българския патриот, революционер и поет. Символичен е фактът, че когато Поглубко напусна Чийший, местният художник Александър Шапошников, знаейки че той се интересува от личността на Христо Ботев, и надявайки се че рано или късно младият учител ще каже думата си за него, му подарява пирографиран на дърво портрет на Ботев, който стои на централно място в дома на Поглубко до края на живота му. Понастоящем снимка на моя учител с този портрет пък е в моя кабинет в Кишинев.
Именно по инициатива на К. Поглубко като ученик в осми клас посетих Задунаевка, където бяха организирани първите художествени изложби на творци – бесарабски българи, посветени на Христо Ботев. Запознах се с експозиция, посветена на Ботев, изложена в местния музей, който тогава се помещаваше в затворената църква. Именно в този момент си дадох сметка каква епохална личност е Христо Ботев – той не само възпява в творчеството си национално-освободителната борба и нейните герои, но участва пряко в борбата, поддържа непосредствена връзка с революционните дейци, предан на идеалите си свобода и отстояващ народнопесенните традиции в поезията си.
Ръководителят на музея Георги Апостолов, който вече беше в напреднала възраст, от ранни години се интересувал от пребиваването на поета в селото, изучавал връзките му с Бесарабия и бесарабските българи. Още в младежките си години краеведът се запознава с поетическото и публицистично наследство на поета и дълги години се отдава на идеята да съхрани за поколенията живия спомен за Ботев. Запознава се с десетки документи от различни архиви в България, събира експонати. Апостолов е автор на исторически очерк, оставя десетки статии в съветския и в българския печат за селото Задунаевка, в което почти цяла година Ботев преподава в местното училище, което сега носи неговото име.
В музея бяха широко представени трудове, посветени на Ботев. Интересно е, че доста от тях бяха с автографи на известни български историци и публицисти, като акад. Михаил Димитров, акад. Димитър Косев, проф. Иван Унджиев и др. За съжаление, по-късно, в резултат на различни реорганизации и след смъртта на Апостолов, голяма част от неговата колекция за Ботев се губи. Радвам се, че със скромна моя статия в известния български вестник „Антени“ (София, 7 януари 1981 г.) запознах българската общественост с личността на този пазител на паметта на Ботев от времето на пребиваване му в Задунаевка.
Благодарение на него още като ученик се сдобих с книга на български език. И то каква! Това е известният обемен юбилеен сборник за Христо Ботев: „Христо Ботев. Сборник по случай сто години от рождението му. София, 1949, 784 с.“ Чрез този сборник не само получих първите знания за българския поет и патриот, но придобих и широка представа за българското национално възраждане.
Апостолов беше забележителна личност, той ревниво пазеше всички предания, свързани с престоя на Ботев в селото, а Константин Поглубко му помогна с архивни материали. В едно от писмата си до мен К. Поглубко подчертава: „Ако във всяко българско село имаше такъв човек като Апостолов, бихме могли да направим много за изучаването на историята на нашия край”. Материалите на Апостолов станаха основа на създадения в специална сграда през 2008 г. музей на Христо Ботев в Задунаевка, като филиал на Литературния музей в гр. Одеса. Радвам се, че присъствах на тържественото откриване на паметника на този български възрожденец в това бесарабско българско село.
Вече като студент през 1967-1972 г. с помощта на известните учени проф. Михаил Дихан и Борис Шайкевич се запознах с местата в Одеса, свързани с пребиването на Ботев в града. Наред с това, както и посоченият сборник, ми дадоха възможност да провеждам екскурзии за младежи от България по линия на туристическата агенция „Спутник“, а в българистичния кръжок към филологическия факултет на Одеския университет предоставях информация за населените места, в които Ботев е пребивавал – Одеса, Задунаевка, Измаил.
Имах щастието да бъда свидетел на задълбоченото проучване на К. Поглубко, свързано с Ботев, преди всичко събирането на нов архивен материал за него. Вече работехме заедно в Института за история към Молдовската академия на науките, когато една след друга той осъществяваше командировките си до Москва, Санкт Петербург, Киев, Одеса и други градове. С голяма радост той ми съобщаваше оттам за откриването на важни материали, включително за Ботев: „Намерих материали за пребиваването на Ботев в Задунаевка (Киев, 1964); „Открито е писмо до Ботев от С. Рубенщейн, изпратено на 13 януари 1872 г. (Одеса, 1966) и т.н. Запазил съм ръкописи от участието ми в обсъждането на редица статии на Поглубко и особено на книга му „Христо Ботев и Русия“, в която той прави убедителни заключения по много въпроси, свързани с пребиваването на българския революционер в Бесарабия, специално в Задунаевка. Въз основа на тези трудове на К. Поглубко разработих лекция на тема „Ботев в Бесарабия“, която изнасях в читалищата и училищата. Радвам се, че с журналиста Иван Кавалов подготвихме документален филм „Ботев сред бесарабските българи“. Книгата на моя учител „Христо Ботев и Росия“ ме въодушеви да се обърна към друг български възрожденец – Васил Левски, като публикувах научно-популярна книга за него.
Трябва да отбележа, че К. Поглубко дълги години се сблъскваше с фалшификациите на краеведа Гурбанов от Кишинев, по чиято препоръка беше издигната мемориална плоча на място и сграда, където навремето се е разполагал бившият хотел „Виктория”, макар че тази сграда няма нищо общо с посещението на Ботев в Кишинев. Нещо повече, Гурбанов се обръщаше към партийни и държавни институции, като безпричинно обвиняваше Поглубко в пробългарски тенденции, служеше си с клевети по отношение на личността на учения и трудовете му. Дори сега намирам в архива си чернови на моя отговор от името на института по история на АН Молдова, в които се отхвърлят тези неверни твърдения. В края на краищата в институциите се разбра, че това са измислици на Гурбанов и нищо повече. Но тези преживявания се отразиха негативно на чувствителния Константин Поглубко.
Радвам се, че наред с Константин Поглубко участвах в подготовката на мотивационно писмо от името на Молдавската академия на науките за издигане на паметник на Христо Ботев в столицата на Молдова, който беше открит през 1977 г. по случай 100-годишнината от обявяването в Кишинев на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. Във вид на стела е окачен барелеф на великия поет революционер и са изписани безсмъртните му думи от стихотворението „Хаджи Димитър“: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“. От самото начало този паметник стана събирателен център на българите в Кишинев. В дните на неговото рождение и гибел той се окичва с цветя, произнасят се думи на дълбока благодарност и преклонение пред величавия му подвиг. Когато преподавах в Тараклийския държавен университет „Григорий Цамблак”, редица студенти от историческата специалност подготвиха под мое ръководство курсови работи и други материали, свързани с живота и революционната дейност на Ботев.
Отделно място в биографията на Ботев заема Киприяновският манастир. Трябва да отбележа, че още като студент, посещавайки често Кишинев, аз се запознавах с историята на този манастир, намиращ се на 30 км от Кишинев, който повече от двеста години е подчинен на българския Зографски манастир. Поглубко и ние, неговите ученици – Иван Забунов и аз, редовно водехме неофициално екскурзионни групи в този манастир, който по онова време беше затворен и се използваше като медицински диспансер. Разказвахме за сложните връзки на Ботев с тази известна православна обител. Не мога да не се радвам, че сред посетителите бяха известните български историци – професорите Николай Жечев и Велко Тонев, големи приятели на бесарабските българи, публицистът Лазар Георгиев и докторът по икономика Кирил Занев, журналистката Калина Канева и много други. Още тогава К. Поглубко повдигна въпроса там да се постави мемориална плоча по повод пребиваването в него на български възрожденци, включително на Ботев. За съжаление дълго време това не се случи. Но със създаването на Научното дружество на българистите в Република Молдова през 1994 г. идеята бе поставена на вниманието на неговото ръководство. През целия този период публикувах статии за връзките на манастира с българите, за посещението и отношението към него от страна на самия Ботев. Едва след повече от 25 години с активната подкрепа на д.и.н. Иван Думиника и проф. Виктор Цвиркун и с благословията на митрополита на Кишинев и цяла Молдова – Владимир, плочата бе поставена на една от стените на административната сграда на манастира, а надписът на румънски и на български език гласи: „В памет на пребиваването в Киприяновския манастир на известните дейци на Българското възраждане Георги Раковски и Христо Ботев“. Сега на дневен ред се поставя въпросът – българският период от историята на тази обител да стане част от екскурзионните програми в Киприянския манастир.
През 70-те години на миналия век в румънската и в българската периодика се появиха статии на румънския балканист Николае Чакир, който представя и анализира нови документи от архивите на Румъния. После те бяха включени в неговата книга „Христо Ботев и Румъния“. Сред тях е издадено свидетелство под № 732 от 12 декември 1866 г., че Ботев е следвал в историко-филологическия факултет на Новоросийския университет в Одеса. Във връзка с това българските колеги помолиха К. Поглубко да провери това в одеските архиви. Той привлече и мен към тази работа. Няколко седмици работихме в Държавния архив на Одеската област, в който се пазят материали на университета, относително добре съхранявани за годините, когато Ботев е бил в Одеса. Прегледахме практически всички списъци, редовни и кандидат-студенти, „вольнослушатели“ и т. н. Обаче не успяхме да открием документ, който да потвърждава някаква връзка на Ботев с университета. Логично, като се има предвид, че съгласно университетско правило от 1865 г., за да кандидатстваш в университета, задължително е било да представиш документ за гимназиално образование, каквото, както е известно, Ботев не имал. Обаче в книгата „Христо Ботев и Русия“ Поглубко допуска, че българският младеж теоретически е могъл да има документ от университета, като има предвид, че през март 1865 г. министерството на народната просвета на Русия приема решение, съгласно което специално отпуска на университета „за млади славяни 20 стипендии“. Още повече, подчертава Поглубко, това е било възможно, като знаем, че Ботев е бил в добри отношения с В. И. Григорович, който по това време е декан на историко-филологическия факултет на университета.
Като дългогодишен председател на Научното дружество на българистите бях сред организаторите, докладчиците и модераторите на доста научни срещи в Кишинев, посветени на живота и делото на Христо Ботев. Символично е това, че повечето от проявите се провеждат в българската библиотека, която гордо носи името на този голям български патриот.
Българистите К. Поглубко и неговите колеги даваха квалифицирани консултации на екипа на българското списание „Отечество”, начело с журналиста Кирил Янев и художника Георги Недялков – бъдещия автор на паметника на Христо Ботев в Задунаевка. Двамата обиколиха Ботевите места в Бесарабия. Аз също бях включен в тази дейност, като съпровождах тях и много други журналисти и колеги историци.
В заключение не мога да не отбележа своето удовлетворение, че от ученическите си години до сега съм имал възможност да се докосна професионално и в личен план до истинската същност на делото и подвига на Христо Ботев. Надявам се да продължа своите проучвания, свързани с живота и дейността на този титан на българския дух, който умря „…за правда, за правда и за свобода…”.
(Съобщение на Седми Форум „Българско наследство“ [Инициатор и организатор Маруся Костова, Балчик, България])
Източник: ndb.md
Издвој новости на српском
